— Слушай, красавице, обичаш ме, нали?
— Не и нямам намерение.
— Дотук добре. Знаеш, че ме е страх да искам услуги от хлътнали по мен, но от теб ще поискам. Преди 50 минути мъж в светлокафяво палто беше пред вратата ви и се показа ти. Какво искаше този тип?
— Боже мой! — В гласа й звучеше възмущение. — Остава и телефона ни да започнеш да подслушваш. Не мисли, че ще ме вкараш в някоя от твоите каши!
— Няма такава работа! Хероин ли ти предложи?
— Не, разбира се. Попита само дали Артър Холкъм живее тук. Казах „не“. Попита знам ли къде живее и аз пак казах „не“. Какво има, Арчи?
— Нищо, забрави за това. Ще ти обясня като те видя, ако все още си любопитна. Но ако не ме обичаш грешката е само твоя! Кажи на Арчи „Довиждане“!
— Довиждане завинаги, негоднико!
Значи ме е следял. Не се налага някой, който търси Артър Холкъм да изниква изведнъж от странична улица. Нямаше смисъл да гадая, но връщайки се по коридора, все още се чудех каква е връзката на този човек с П. X. и ако има такава, то с кой от двамата П. X. беше свързан.
Приближих се до вратата на съдебната зала и забелязах раздвижване. Влизаха още хора. Застанах плътно до полицая и попитах идват ли заседателите. Реагира остро:
— Не питайте мен, мистър. Тук всичко се научава много бързо, но не е моя работа, вървете си по пътя!
Влях се в потока навътре и отстъпих от пътеката за минаване. Тъкмо оглеждах обстановката, когато чух името си. Обърнах се. Беше Албърт Фреър. В гласа му липсваше искреност и сърдечност.
— Значи не сте чували за Питър Хейс, — процеди през зъби. — Затова пък ще разберете аз кой съм.
Нямах готов отговор. В този момент това беше без значение. Фреър не възнамеряваше да го изчака. Мина напред, влезе през специалната вратичка и седна на адвокатската скамейка. Последвах го и си избрах място н третия ред отляво — там, откъдето ще се по яви обвиняемият. Съдебният следовател и стенографът бяха пред бюрото си. Помощник областният съдия Манделбаум, който веднъж си пати от Улф, седеше на другата маса в оградената част. Пред него имаше куфарче, а до него — негов подчинен. Хората се стичаха по пътеката. Вратът ми се изкриви да ги наблюдавам с надеждата да видя човека в светлокафявото палто, който търсеше Артър Холкъм. Изведнъж се чу шепот и всички погледнаха наляво. Аз също. Водеха подсъдимия.
Имам добро зрение и го използвах докато пресичаше залата. Седна зад Албърт Фреър Разполагах с четири секунди — той беше с гръб към мен и не успях да видя нищо. От снимката на Пол Херълд, облечен в тога, можеше да ми послужи само лицето. Затворих очи и се опитах да се концентрирам. И приличаше, и не приличаше на него. Може би беше той, но… Когато гледахме двете снимки с Улф, бих казал, че не е Питър Хейс. Сега бях 100% сигурен, че това е той. С усилие се задържах да не изтичам пред него да го видя отблизо. Съдебният състав влизаше, но не ми беше до това. Следваше рутинната процедура, която води до момента на произнасяне на съдебните заседатели и кара всеки посетител да настръхне. Този път не почувствах нищо. Мисълта ми беше напрегната. Впих поглед в тила на обвиняемия и се опитах да му внуша да се обърне. Полицаят каза да станем прави за влизането на съдията. Усетих се, когато другите вече бяха на крака. Съдията седна и ние направихме същото.
Мога да повторя думите на съдебния следовател и въпросите на съдията към старши съдебния заседател, тъй като това е обичайният ред в съдебната зала, но de facto не чух нищо. Бях се върнал към обекта на моето внушение. Успях да чуя единствено думите на старши съдебния заседател:
— Обвиняемият се счита за виновен в извършване на убийство I степен.
Разнесе се шум — една смесица от ахкане и шепот; жената зад мен се изкиска, а може би така ми се стори. Продължих да наблюдавам тила на обвиняемия и усетих, че има ефект. Той стана, извърна се леко назад и с почти светкавично движение на погледа обхвана седящите в залата — търсещи, предизвикващи очи, които се плъзнаха покрай мен и угаснаха. Охраняващият го изви обратно и той седна. Албърт Фреър се изправи и помоли за преразглеждане в състава на съдебните заседатели. В такива случаи всички трябва да останат където са и да не нарушават реда. На мен изведнъж „ми прилоша“. Наведох глава и сложих ръка на устата си да предотвратя това, което беше на път да се случи, бързо станах и излязох на пътеката. Почти изхвърчах назад до края на залата и навън. Не беше нормално в моето състояние да тоя и да чакам асансьора. Втурнах се към стълбите. На улицата хората се озъртаха за таксита. Спуснах се малко по-нататък и скоро успях да хвана едно. Качих се и казах адреса на шофьора.