Изведнъж той се озова пред едни скали, които се врязваха в морето. Ако искаше да продължи, той трябваше да ги изкачи. Дали обаче щеше да намери зад тях друг плаж? Дали щеше да може да върви до колене във водата както сега? Ако ли не, нямаше смисъл. Хитрината му не бе послужила за нищо. Той се вкопчи с ръце и с колена в камъка, ожули кожата си, без да обръща внимание на тази подробност. Сетне заподскача от скала на скала и почна да се движи по-бързо. Кучетата обаче също вървяха бързо и много скоро той разбра, че бяха точно по дирите му.
Каквото ще да става — ще се бори докрай! Той вървеше, скачаше, падаше, без да мисли за раните си. Скоро скалната бариера щеше да бъде премината. Ако не успееше, той мислеше да се хвърли в морето, да плува, докато се удави, защото подобна смърт би била по-добра. Хайде, дошъл бе моментът да реши! Действително под ослепителната луна, която даваше почти дневна светлина, се забелязваха силуетите на кучетата — те бяха по скалите и душеха следите му.
Не. Още не. Ето че скалите се свършваха и отново започваше плаж. Каква полза от това? Какво щеше да се промени? Каква разлика щеше да има, ако го хванеха на скалите или на пясъка? Жан нямаше да се остави да го уловят нито кучетата, нито хората, които не се различаваха от кучетата. Намираше се на последната скала. Отлично място за старт. Той се готвеше да скочи.
Точно в този момент забеляза лодка. Тя бе закотвена и тихо се клатушкаше в един малък залив, образуван от края на скалната преграда. До нея се стигаше по пясъка на плажа, който оттам продължаваше. Лодка! Жан би се спасил, ако можеше да се възползува от нея. Щом се говори за лодка, то значи, че трябва да има и рибари, и то наблизо. Не, рибарите ги нямаше, наоколо нищо не помръдваше. Може би бяха отишли да дирят стръв. А може би чисто и просто спяха под дърветата, по-горе към брега. Преди още да бе размислил, Жан се озова в лодката. Той дръпна въжето и го откачи. Намери се и едно гребло. С него си послужи, за да се отдели от брега. Това стана тъкмо навреме, тъй като лаещите кучета тичаха само на десетина метра след него. Когато започна да се отдалечава, те надигнаха страхотен, отчаян вой, даваха вид, че ще влязат във водата, но се дръпваха при всяка вълна. А ето че се появиха и хора. Бързо, бързо! Жан вкара греблата в халките им и напрегна мускули.
Той повдигна главата си много по-късно. Вече нищо не се чуваше. Тишина! Тишина, нарушавана единствено от шума на морето, изпълваше простора. Над топлата нощ цареше спокойствие. Лаят на кучетата бе замлъкнал.
Спасен! „Аз съм спасен“ — помисли Жан, като спря да гребе. Той дълбоко пое дъх. В дробовете му проникваше животворен въздух. Какво ли щеше да стане с него без тази лодка? Като помисли за това, в същия миг той се сети, че лодката принадлежи на някого и че той я бе присвоил.
Така той бе извършил кражба. Това го отвращаваше и аргументите, които му дойдоха на ум — дори спасяването на живота му, — не го задоволяваха. Жан беше съвестно момче и не можеше да бъде друг. В същия миг той се закле да поправи грешката си. Вярваше, че ще дойде ден, в който ще възнагради този, на когото беше напакостил. Сега въпросът беше да стигне до остров Ла Тортю.
Това не представляваше никаква трудност. Трябваше да се премине само един провлак. Жан се чудеше как можеха да съществуват в такава близост два съвсем различни свята, ако можеше да вярва на всичко онова, което му бяха разказвали (най-напред Бастид) за живота на Ла Тортю. Като се оглеждаше, за да разбере дали плува в правилна посока, той забеляза суша. Скоро под силната, но все пак студена светлина на луната той видя целия бряг.
Прихлупен над водата, островът наподобяваше по форми спяща костенурка със закръглен гръб и добродушен вид. Дълъг беше около осем левги и широк — две левги. Жан го бе забелязал още от кръчмата, където беше срещнал Бастид, но тогава имаше някаква омара, която до голяма степен го закриваше. Сега той му се представяше в обляната от лунна светлина тъма, изплувал над прозрачно сипя вода. Жан се приближи и потърси място за слизане. Бе слушал да се говори, че единственото му пристанище, над което се издига защитна крепост, се намира в южната част, може би срещу него. Той трябваше да го избегне. Скоро обаче забеляза един нос, за който знаеше, че се намира в западна посока, и бързо се увери, че лодката му е много по на запад от пристанището. Трябваше да се движи в същата посока. Така и направи. Заобиколи носа и се озова пред един залив с пясък, в който изтика лодката си.
Докато слизаше на брега, започна да се съмва. Късата нощ, спомогнала за бягството му, отиваше към своя край, като че ли не бе вече необходимо да е тъмно, за да се скрие Жан от очите на онези, които вървяха по петите му. Високата луна бавно чезнеше в небето, просветнало вече, и краят на нощта се преливаше в зората.