Мястото беше пусто и недостъпно, гъсталаци oт тропични растения се спускаха почти до вълните. Жан изтегли лодката и я притули в храстите, а после сам навлезе в тях. Междувременно напълно се бе съмнало.
Пищната растителност го смая. Тук всичко беше изобилие и мощ. Огромни дървета се извисяваха към облаците и синьото небе. Бликаха извори и се стичаха между откритите корени, захванати за скалите, които затваряха от двете страни тесния пясъчен залив. Прехвръкваха разноцветни папагали. Христофор Колумб се бе излъгал при слизането си в Санто Доминго, като бе мислил, че е в земния рай; земният рай беше тук.
Захарните тръстики бяха тъй високи и гъсти, че Жан в първия миг не можа да ги определи. Той прекърши една от тях и започна да пие сока й. Това възвърна силите му, които след толкова опасности и след дългото бягане го бяха напуснали. Каквото и да се случеше, тук той беше свободен и можеше да живее. Наоколо имаше храна в изобилие. Освен това пред очите му бяха красотата и величието на всичко, което го заобикаляше. Самотата пък само го успокояваше.
Жан се обтегна на пясъка и заспа. Когато се събуди, реши да изследва местността. Почувствува се радостен и изпълнен със сила, забрави заплахата, която тежеше над него: беше още твърде млад. Жан откъсна един клон, за да му служи за тояга, и бос навлезе в гората. Краката му бяха навикнали да тъпчат навсякъде, тъй като от дълго време насам обувките му го бяха изоставили — пък и той ги беше изоставил на плажа.
Гората бе великолепна, но из нея трудно можеше да се движи. Никакъв път или просеки не минаваха към брега, където беше слязъл Жан. Въпреки това той напредваше, доколкото можеше. Искаше да достигне върха на планината, плътно забулена от дървета, мислеше, че оттам ще може да огледа около себе си и да научи нещо за живота на острова, а може би и за неговите обитатели.
Така той вървя повече от час и стръмнината на склона се увеличи. На моменти при откритите места Жан виждаше морето под себе си. Веднъж дори забеляза някаква голяма лодка, но докато намери подходящо място, за да я види по-добре, тя изчезна.
Най-после стигна до една поляна и реши да си почине, преди да продължи изкачването. И така той се изтегна под сянката на едно великолепно дърво, готов да вкуси напълно от щастието, че живее. Забрави всичко: дезертьорството, бягството. Свърши се и с насилието. Сега беше спокоен и радостен.
В този момент се чу леко шумолене. Жан застана неподвижно и погледна към страната, откъдето дойде шумът. Тогава видя на полянката някакво животно, което в първия миг му се стори недействително. Цялото бе покрито с остра като бодли четина. То пристъпваше уверено, забило глава към земята, а около него се вдигаше облак от пръст и листа. Жан не бе виждал никога глиган, но го позна. Не се уплаши, само изпита желание да го наблюдава колкото се може по-дълго. Той замря на мястото си и със затаен дъх разглеждаше животното.
Изведнъж обаче глиганът усети присъствието му. Той вдигна глава и подуши наоколо. След това се изви, направи рязко полукръг и отмина в галоп. Жан се изправи и проследи с поглед тичащото животно. Тогава ненадеен изстрел наруши тишината. Смъртно засегнат, големият глиган се строполи, търколи се и остана да лежи на едната си страна с отпуснати крака. Тогава прокънтя някакъв победоносен глас и преди да бе видял кой извика, Жан разбра, че отново е попаднал на хора.
Глава V
С ШАПКА НА БУКАНИЕР
Хора! Никога не можеше да им убегне. Жан добре знаеше това и преди, когато се залъгваше с мисълта, че би могъл да живее на острова сам, като дивак. Не се живее без другите хора. И после, защо да живее без тях? Та да не са всички само жестоки господари и господа дьо ла маровци!
В мига, когато прокънтя гласът под дърветата, Жан видя човека, който бе извикал. Това беше исполин, облечен с панталони до коленете, с риза и рубашка от груб плат. На главата си носеше особена шапка с козирка. Краката му бяха обути с груби обувки от телешка или свинска кожа, а през рамо носеше някакъв навит брезент, който навярно служеше за палатка. В ръката си държеше дълга, необикновено голяма пушка. Изненадан, Жан се изправи, но преди още да бе разгледал човека, изскочи още един мъж, брадат като първия, а заедно с него и кучета, които се нахвърлиха върху убитото животно!
— Ей, убито е! — извикаха мъжете.
В същия момент забелязаха Жан.
Все още под впечатление на преживения през нощта страх с бързо движение Жан опита да се скрие. Той чу обаче гласове, говорещи на френски език, и видя двамата мъже, които му правеха някакви знаци; не изглеждаха враждебни, а напротив. Те изразяваха задоволството си от успешния лов и като че ли искаха да го споделят с непознатия, който бе свидетел на победата им. И така Жан се приближи.