Той узна също така, че имало два вида ловци: на бикове, заради кожата им, защото на острова живеели грамадни стада от диви бикове — и на глигани. Приятелите на Жан се бяха специализирали във втория вид лов. Трябва да се каже, че бяха много добре съоръжени.
Освен голямата, дълга метър и половина пушка, която стреляше с куршуми по тридесет грама, те употребяваха възможно най-добрия барут, наречен барут за буканиери, доставян направо от Шербург. Носеха го в херметично затворени с восък кратуни, за да не се овлажнява. Добре екипирани, по цял ден те диреха и никога не се завръщаха без успешен лов. Пред тях се движеха кучетата им, добре обучени да откриват животните.
Жан разузнаваше с едно от кучетата; като откриеха животно, то излайваше три-четири пъти, за да събере останалите кучета. Хората се скриваха зад дърветата, за да избягнат бяса, който често овладяваше раненото животно. Когато то биваше повалено на земята обаче, Авиньон изваждаше големия си нож, разрязваше прасците на бика или на глигана, пречупваше големите му кости и още на място тримата приятели изсмукваха хранителния костен мозък.
По това време на острова животните бяха в изобилие, затова ловците ги избираха. Даже след като ги убиеха, ако не ги бяха добре преценили, изоставяха прекалено слабите или онези, които имаха лоши кожи. От другите вземаха само кожите. Почти винаги нарязването или одирането се извършваше на самото място. Все пак трудно беше да се пренасят толкова тежки кожи, нагънати в кошове, до крайбрежието, където винаги се намираше някой купувач.
Заслужаваше да се види как вечер, след завръщане в лагера, ловците се суетяха около месото на глиганите. След нарязването го сортирваха по късове, а после го поръсваха с възможно най-ситно скълцана сол. На другия ден махаха саламурата и поставяха всичко в „пушилнята“.
Кожите съхнеха, опънати върху клинове от твърдо дърво, а после ги изтриваха с пепел и ги изтупваха, за да изсъхнат по-добре. През това време месото бе в „пушилнята“. Тя представляваше нещо като колиба, покрита отгоре и встрани с брезент. Отвътре тридесет или четиридесет пръчки, дебели колкото детска ръчичка и дълги по осем стъпки, бяха наредени на известно разстояние една от друга върху напречни летви. Месото се поставяше отгоре, а отдолу, в димящата жарава, наред с дървата хвърляха кокали и остатъци от кожи, които придаваха на месото особен и приятен вкус, възбуждащ апетита.
Нищо не се хвърляше. Стопяваха маста и я поставяха в големи гърнета. Всяко гърне от тази „мантега“ — както я наричаха — се заплащаше по шест дублона. По толкова струваше и всеки пакет с шейсет ливри пушено месо.
Наистина хубав бе животът на ловците. Той се ограничаваше единствено от небето и от близкото море. Ренжар и Авиньон се оказаха не само добри другари, но и във всяко отношение почтени хора. Някои ловци се отнасяха твърде грубо с помощниците си. Без колебание ги насилваха да работят като роби, биеха ги дори и ако се наложеше, ги оставяха да умрат. Нищо подобно не се случи на Жан. Той намери истински приятели, а когато треската отне живота на Авиньон и го погребаха, Жан зае неговото място.
Животът продължаваше, без Жан да почувствува нужда да доставя от Франция пушка, без да му се налага да купува барут — толкова много имаше в кратуните, оставени в запас от Авиньон. Постепенно той научи да се прицелва и да стреля по тичащите като вятър животни, да е сигурен в куршума си както в себе си. Той стана помощник на Ренжар, като него обикаляше гората и пусна брада, но тя беше къдрава и мека и не му придаваше строг вид, какъвто би желал да има, за да не прилича вече на младеж. Който не иска обаче, не може да стане жесток и безчовечен. Жан Тиебо дьо Гаскоан си остана същият.
Животът му беше прекрасен. Забравени бяха лошите обноски, лишенията, робството, които бе понасял при господин дьо ла Мар. Той беше свободен и живееше като свободен човек. Единственото му безпокойство произтичаше от природните стихии: много силно слънце, много силен дъжд и така нататък. Безпокойството му бързо отстъпваше място на радостта, че живее и диша свой собствен въздух, че се храни, когато е гладен, и че не зависи от никого, дори от своя приятел. Ренжар го научи на всичко, но не държеше сметка за това. Живееха както повеляваше истинският закон на ловците: без никакви разногласия помежду си, в справедливост, която сами си създаваха. Да, чудесно си живееха и този живот можеше да продължава все така, ако съвсем неочаквано Ренжар и Жан не се бяха отзовали един ден лице срещу лице с „матадорите“.