— Ще запалим огън и ще прекараме тук нощта. Утре сутринта ще преминем последния етап. Сложи да се пече месо в тенджерата, после ще запалим лулите и ако желаеш, ще продължа разказа си.
Казано, сторено. Като се нахраниха и като запалиха с главни от тлеещия огън своите лули, Ренжар продължи, докато нощта постепенно ги обгръщаше.
— Ти взе решение, аз те убедих, но знам, че не ти беше лесно. Имаш право да не се осланяш много на флибустерството. След като пожела да ми окажеш доверие, бих искал да го оправдая и да те запозная с добрите и лоши страни на нашия бъдещ живот. На първо място знай, че той ще протече в рамките на законността и че аз ще се постарая да взема всички мерки, за да се увериш в това. Остави ме сега да ти разкажа какво представляваха преди някои от хората, които ще се опитаме да последваме, какво можем да очакваме от тях и какво ни чака.
Той изтърси пепелта от лулата си в замиращия огън, като същевременно хвърли в него малко дърва. След няколко минути се издигнаха нови пламъци, които ярко очертаха младото и мъжествено лице на Жан. Ренжар продължи:
— Както между всички хора и сред флибустерите има добри и лоши. Групата на тези, които се наричат помежду си „братята от крайбрежието“, е много разнородна. От една страна те имат строги правила, които всеки от тях съблюдава, а в същото време смятат, че всичко им е позволено. Боят се от бога, но по-скоро от суеверие, отколкото от вяра. Както и да е, обаче никога не пропускат да го призовават. Когато щурмуват или нападат кораби, хвърляйки се в боя, извикват: „В името на отца и сина и светия дух. Амин!“ Някои призовават бога, за да им помогне при грабежите и убийствата. Ти впрочем го знаеш и точно това те плашеше. Още отсега ти казвам, че този, към когото ще се присъединим, е друг вид човек. Ако ни приеме, бъдещето ни е осигурено и ние сме спасени.
За всички братя от крайбрежието той е велик човек, но преди него е имало и мнозина други ценени и прославени техни вождове. Най-често те са известни под измислени имена — Пиер льо Гран от Диеп, Бартелеми, капитан Рок, Франсоа л’Олоноа, Мишел-баска, Морган, Монбар — наречен Унищожителя, или Грамон, когото ще видим, както и този, когото познавам засега измежду тях и при когото те водя — Лоран дьо Граф.
— Откъде го познаваш?
— Познавам го и толкоз! Важното е, че това познанство ми послужи пред него като отлична препоръка Флибустерите имат понякога твърде лошо име, но другояче не може да бъде. Впрочем Пиер, наречен Велики, беше истински войник, който начело на шепа хора нападна един кораб с петдесет и четири топа. Испанският капитанска когото съобщили за нападението, казал с пренебрежение, че никак не се интересува от за плахата на тази мушица, върнал се и продължил да играе на карти в своята кабина. Пиер Велики изпълзя до борда, насочи пищова си към гърдите на капитана и завладя кораба. Така вместо негодната лодка, готова всеки момент да потъне, Пиер се сдоби с този кораб. Плененият капитан се оказа вицеадмирал на испанските галеони. Освен това нападателите спечелиха голяма плячка, огромни богатства и самочувствието, че са се сражавали за своя крал.
— Ти все още ли се мъчиш да ме убеждаваш?
— Не. Вече си наясно и ако дьо Граф ни приеме, няма да съжаляваш за живота ни като буканиери. Ловците също имаха свои обичаи, но там, където отиваме, правилата повече се съблюдават. Те се пораждат спонтанно от събитията. Понякога се започва със съюзяването на петнадесетина мъже, въоръжени с хубави и яки пушки като нашите, с които си служат като нас, допълнени с по някоя хубава сабя или нож. Тогава според възможностите си построяват лодка от издялани дънери или пък, ако имат богат главатар, тръгват с кораб — обикновено доста посредствен. Така обаче само до първото нападение. После пресичат пътя на испанските кораби и ги нападат, потопявайки собствения си плавателен съд, за да са сигурни, че всякаква възможност за отстъпление е прекъсната и че трябва да победят или да умрат. Така постъпи и Пиер, за когото ти разправях. След това се завръщат богати и остават на сушата, докато разпилеят самонадеяно всички плячкосани богатства. Тогава биват принудени да тръгнат към нови битки и победи.
Помежду тях съществува споразумение, което наричат „дял от лова“. В него е предвидено всичко и главно е установен дялът от плячката, който се полага на всекиго — от капитана до лекаря на експедицията. Капитанът се избира от всички по общо съгласие. Ако са недоволни от него, изпъждат го и го свалят на някой остров, като не пропускат да му оставят пушка и боеприпаси. Вярват, че той някак си ще се справи. Ако капитанът е собственик на кораб, на него се пада първият завзет кораб плюс два дяла от плячката. По този начин той не губи от изгарянето на стария си кораб, което почти винаги става при нападението. Ако пък корабът е общ, капитанът пак има право на завзетия кораб, но освен него получава само още един дял. На лекаря предоставят двеста екю заради сандъка с лекарства, дори да не са ги ползвали, а освен това още един дял както на останалите. Офицерите получават дялове както всички останали, освен ако се проявят с някой бляскав подвиг, който да им донесе допълнително възнаграждение. Сто екю се дават на инициатора на нападението. За загуба на едно око — сто екю или един роб, за две очи — шестстотин екю или шест роба. Един пръст, както и едно ухо се оценяват сто екю. Едно стъпало или крак — двеста екю или два роба. Двата крака — шестстотин, а ако някой от крайниците е така засегнат, че собственикът му не може да си служи с него, дава му се обезщетение, каквото би следвало да получи при положение, че го е загубил изцяло.