Най-напред Жан видя, че от един от люковете излезе странно същество, облечено като магьосник. В действителност това бе старшият майстор на кораба. С намазано със сажди лице, облечен с червена дълга мантия, на врата с огърлица от дървени колелца, а на главата с висока островърха шапка, той пристъпи напред, държейки в ръката си книга. На нея беше означена линията, която щяха да преминат. Целият екипаж бе събран пред него. Най-напред стояха онези, които подобно на Жан Тиебо никога не бяха прекосявали тази черта. Накараха ги да коленичат пред старшия майстор, после ги поръсиха обилно с вода и им поискаха да платят множество бутилки вино като данък за преминаването. След това с тъпата страна на сабята си човекът ги удари по вратовете. Този удар би изглеждал жесток при други обстоятелства, но сега беше само начин да станат кавалери на ордена, към който принадлежаха единствено хората, преминали от едната страна на света в другата. След това започна незабравимо тържество, което продължи цялата нощ.
И тъй, моряшката професия имаше и своите добри страни. Жан беше доволен и от ден на ден все повече се привързваше към нея. Мислейки за чичо Анселм, затворен в къщата си в Париж сред своите лекарства и екюта, младежът намираше, че с постъпил правилно.
Жан пръв изяде белия си хляб. Не става дума за хляба, който им раздаваха с всекидневната дажба, състояща се главно от мазна супа. След тичането до върховете на мачтите и около въжетата той поглъщаше супата, без да обръща внимание, че е запържена само с тежка нормандска лой. Под „бял хляб“ разбираме добрите дни, които се бяха заредили отначало. За нещастие към средата на пътуването нещата започнаха да се променят. Станал несъмнено по-раздразнителен поради трудностите, господин Флавиен дьо Трамблей стана и по-строг. Без помощта на Картаю младият кадет, когото третираха като юнга, щеше да види дявол по пладне. Когато бурята се беше развилняла, изпратиха Жан да затегне платната на големия марсел2, а в същото време предната мачта се навеждаше застрашително от единия край на палубата към другия, като че ли искаше да потопи върха си в морето. Той може би нямаше да успее да се справи или пък щеше да падне във вълните, ако тогава приятелят не му бе помогнал със съветите си, а после, виждайки го в затруднено положение — със своята сръчност и опитност.
Бурята продължи цели шест дни. Шест ужасни дни, през които Жан мислеше, че е дошъл последният му час. Най-после вятърът утихна и всички решиха, че са спасени. Поне живяха с тази илюзия в продължение на двадесет и четири часа, тъй като платната отново равномерно се надуваха и корабът се носеше по успокоените вълни. Ненадейно обаче на хоризонта се появи някаква черна точка: кораб от неизвестен произход.
Скоро националността му бе установена: беше английски кораб, недружелюбно разположен към „Сен Флавиен дьо ла мер“. Без да губи повече време, господин дьо Трамблей даде заповед за бойна готовност. Топовете бяха заредени, фитилите запалени и всички се приготвиха за отбрана.
Докато корабите се приближаваха, но все още из вън обсега на стрелбата, Картаю запозна Жан с някои неща, които последният още не знаеше.
Този английски кораб — му каза той — е корсар, тъй като сега се намираме на около двеста и петдесет левги3 от Антилските острови; за него всяка плячка е добра, независимо откъде е дошла. Ние сме вече в опасната зона. Тук морето е бойно поле — флибустерите, буканиерите го правят такова. Всъщност знаеш ли що за хора са те?
— Да… да, разбира се… — отвърна Жан, на когото вечер му бяха проглушили ушите с техните подвизи. — Те са хора извън закона, бандити, крадци.
— Не е съвсем така, моето момче, не е. Архипелагът, към който плуваме, е бил от край време театър на сурова борба между нас — французите и испанците. Те твърдят, че архипелагът е техен поради съществуването на някаква демаркационна линия, минаваща сред морето, установена от един папа на име, струва ми се, Александър VI. Освен това там искали да се заселят много хора, дошли от всички краища на света: хугеноти от Фландрия, Холандия, Франция, а наред с тях и други, които са търсели свободен и плодотворен живот. Тогава започнали борби Гонели се един други от пристаните и от построените селища, преследвали се по море, обсебвали си корабите, които често донасяли чудесна плячка. Война, моето момче, но не обявена официално, въпреки че самите губернатори дават съгласието си за някои експедиции. С една дума, участниците не са много наясно, но въпреки това се бият, и то за значителни облаги. Без съмнение обаче ти за всичко това не ще чуеш вече да се говори, след като преминем тези опасни води и когато наближим истинската цел на нашето пътуване.