Скоро стигнаха до залива Хондурас. В средата на залива, при устието на река Москито, се намираха търговският кораб и охраняващото корабче, за които бяха осведомени капитаните. Този, когото наричаха Мишел, беше пристигнал пръв преди известно време. Щом и корабът на Лоран хвърли котва далеч от залива, за да не възбужда подозрение, Мишел се изкачи на борда и двамата капитани обмислиха положението.
— Ще трябва да почакаме и да научим кога ще свърши товаренето. След това, като пратим на дъното охраната, само ще прикачим за нас търговския кораб и работата ще бъде свършена. Тези кораби няма да се отбраняват.
— Но къде е ван Хорн? — запита Лоран.
— Ако сведенията ми са точни, той се е върнал в Санто Доминго. Във всеки случай тази работа е за нас двамата. Нищо не ни свързва с него, тъй като аз получих всички сведения чрез шпиони, платени от мен… и от теб, разбира се, нали ние делим всичко.
— Значи, всичко е в ред, остава само да почакаме.
Така и сториха. Не след дълго научиха, че товаренето е завършено и трябва вече да причакат конвоя при изхода на залива. Те се приготвиха, за да могат, без да се излагат на опасност, да доведат до добър край тази операция, от която очакваха голяма печалба.
Корабите им прекараха нощта на котва, готови за действие. Сутринта над ивицата земя, която ги прикриваше, забелязаха мачти. Двамата капитани си сигнализираха за това взаимно, дадоха заповед за отплуване и се насочиха към мястото, предвидено за пресичане пътя на корабите. Едва бяха излезли от прикритието си и от устата на Лоран се изплъзна едно проклятие:
— По дяволите! Ако не се лъжа, там именно е търговският кораб, който дебнем, но ако вярвам на очите си, корабът на ван Хорн го тегли.
От борда на своя кораб Мишел правеше същото умозаключение, само че придружено с още по-силни думи. При това положение и двамата поставиха всички платна, с цел да настигнат ван Хорн и да му поискат сметка за действията, извършени в ущърб на техните интереси. Изглеждаше, че холандецът нямаше намерение да бяга — може би поради тежестта на товарния кораб. Той се остави да го настигнат, а когато го наближиха, даде разпознавателни сигнали. Корабите спряха. Луд от гняв, Лоран заповяда да спуснат в морето една лодка, а Мишел от своя страна направи същото. И двамата бяха втикнали по два пищова в поясите си, без да споменаваме за ножовете. Преди да скочи в лодката, Лоран забеляза Ренжар и Жан Тиебо един до друг.
— Елате. Вие ще ме придружите! — заповяда той.
Като стигнаха до кораба на ван Хорн, те побързаха да се покатерят по него — Лоран с хората си отляво, а Мишел — отдясно.
Всички очакваха, че ван Хорн ще се отбранява и че ще трябва да се бият. Но ето че капитанът се зададе по палубата и тръгна към тях. Той беше без оръжие.
— Кой благоприятен вятър ви е докарал при мен? — запита той.
— Бандит! — му викна Лоран. — Не ти стига, че ни измъкна чергата под краката, та сега искаш и да ни подиграеш?
— Чергата ли? Да не намекваш случайно за този кораб? Ако си бил хвърлил око на него или ако си имал някакъв план да го завладяваш — не съм знаел Идвам право от Санто Доминго, където имах неприятности с тези кучета — испанците. Те още са там и затова навярно и двамата не сте спирали в града на идване от Ла Тортю. В противен случай щяхте да ме видите. Нощес проникнах в залива, но вие не пазехте входа, доколкото ми е известно! Колкото за този кораб, ако сте хранели някаква надежда за неговия товар, и вие, като мен, сте се излъгали, защото той не е натоварен с чисто сребро, а с руда. Аз винаги съм бил съгласен да деля с вас, когато хвърлите око на някаква плячка. Трябва ли да ви казвам, че сега съм готов на това повече от всеки друг път?
Той се засмя, но на Мишел и Лоран не им беше до смях. Ван Хорн забеляза това и продължи:
— Да оставим, ако искате, тази злополучна работа. Предстоят ни по-добри. Съгласни ли сте за Вера Крус?
— Да, но само при положение, че имаме работа с почтени съюзници, които да участвуват с нас в такава задача.
— На всеки друг освен на теб бих поискал сметка за подобни думи — каза ван Хорн, — но не искам да разчепкваме нещата, за да не изляза виновен по отношение на този кораб. Забрави моите думи, аз — твоите, и отсега нататък да мислим само за бъдещето, за отмъщението и за плячката. Да отплуваме заедно към Ротан. Знам, че там е Жюнке и че Грамон трябва също да дойде. Заедно с тях можем да съберем достатъчно сили, за да нападнем града и да победим.
След няколко дни всички капитани бяха на Ротан. Събраха се на военен съвет. Прецениха всички възможности „за“ и „против“ и може би щяха да се откажат от проекта си, въпреки горещата подкрепа на ван Хорн. Тогава взе думата Грамон, приет за съдружник от ван Хорн на борда на неговия кораб с петдесет топа.