— Подобно начинание би било немислимо за всеки друг, но не и за нас — каза той. — Вера Крус е важно място и там испанците имат значителен гарнизон. Ще срещнем съпротивата на три хиляди войника и ако те издържат двадесет и четири часа, на следващия ден ще бъдат петнадесет хиляди, без да се броят шейсетте топа. Ако искаме да завладеем богатствата, преди още собствениците да са изчезнали с тях из околните гори, нашите лозунги трябва да бъдат — смелост, прилежност и тайна.
Това слово едва ли би убедило всички присъствуващи, ако ван Хорн не бе довел испански пленници. С ниски поклони те съобщиха, че във Вера Крус тъкмо се очакват два кораба, идващи от Каракас, натоварени с неизчислими богатства. Всички гласуваха за нападението.
Чудесна бе утринта, когато капитаните направиха прегледа на целия събран флот. В него участвуваха над двеста изпитани флибустери. Корабните топове блестяха на слънцето, без да се говори за различните други видове оръжия, които биваха размахвани. След това бе даден сигнал за тръгване. Като наближиха брега, капитаните събраха всички бойци само на два кораба. Целта бе жителите на Вера Крус да повярват, че това са именно двата очаквани кораба от Каракас. Флибустерите веднага отплуваха към стария град и го достигнаха, преди още слънцето да е изплувало от морето.
Глава IX
НАКАЗАНИЕТО НА ВАН ХОРН
Флибустерите достигнаха брега на Нова Испания срещу стария град Вера Крус. Той се намираше на около две левги от новия град и бе напълно изоставен. Стражата бе заловена и убита на самия морски бряг. По пътя срещнаха изплашени роби, на които обещаха да възвърнат свободата. На разсъмване робите ги заведоха пред града в желания час: когато според обичая се отваряха вратите. Никой не можа да даде тревога, когато нападателите изведнъж нахълтаха вътре и за по-малко от час овладяха положението. Жителите, които се съпротивляваха, бяха избити, крепостта Сан Хуан д’Улоа, която прекъсваше пътя на бегълците, бе превзета.
Повечето испанци се събудиха от стрелбата и от виковете. Лоран поведе своите хора и без бой завзе крепостта, въоръжена с дванадесет топа, които веднага бяха обърнати към града. Между първите в боя бяха Ренжар и Жан Тиебо, следвани от Робитай, Рошверг, Мусрон и останалите, водени от Шарл Роанел, роден в Сен Кристоф.
Нападението бе извършено тъй сполучливо и бързо, че като чуха шумотевицата, някои жители не разбраха какво става. Те помислиха, че съгласно местния обичай се прави утринна серенада на някой от първенците на града, и дори не се надигнаха от леглата си. Когато станаха, научиха, че флибустерите са във Вера Крус и потърсиха оръжията си, но беше твърде късно. Все пак клането продължи с ново ожесточение и „лос ладронес“14, както испанците наричаха победителите си, бяха принудени по своему да въдворят реда, т.е. със сила. Скоро броят на пленниците нарасна. Като не знаеха какво да правят с тях, флибустерите решиха да ги затворят в катедралата и да я оградят с бурета с барут, за да могат да я разрушат при първия тревожен сигнал. Освен това предупредиха, че ако жителите на Вера Крус не желаят да видят първенците си хвърлени във въздуха, трябва да платят откуп в размер на два милиона пиастри. Пленниците бяха задържани като гаранция, че откупът ще бъде даден.
Заложниците с безпокойство и страх чакаха да се събере сумата. През това време флибустерите, покорили най-богатия град на Америка, започнаха систематично да задигат всичко най-ценно, до каквото можеха да се доберат. Всичко пренасяха на корабите си, които вече бяха в пълен състав. Пиратите не задигаха само пари, но и бижута, платове, редки предмети, всичко това на стойност най-малко шест милиона екю — наистина грамадна сума.
Времето на победителите обаче беше скъпо. Всеки момент можеха да очакват, че ще бъдат нападнати и обкръжени. Известно им бе, че в околните райони съществуват доброволчески отреди. Достатъчно беше някой по-безстрашен командир да ги събере и да ги хвърли срещу Вера Крус и градът отново щеше да смени господарите си. Ето защо действуваха с най-голяма възможна бързина. Същевременно у тях бе залегнало убеждението, че ако сега не успеят да ограбят всичко, може би един ден ще се върнат да вземат и останалото. От мига, в който сложиха ръка на града, те го считаха за своя собственост.
Обаче откупът за заложниците, затворени в катедралата, не можеше да бъде събран толкова бързо, колкото желаеха капитаните. Ето защо те възкачиха насила върху амвона един проповедник, испански свещеник, който прочете на затворниците странна и неочаквана проповед. Той ги увещаваше да платят — те самите или близките им — необходимата сума, като им казваше, че флибустерите не желаят живота им, а само тяхното злато. Капитаните действително бяха преценили, че доста много хора бяха избити и че останалата част от наказанието трябва да има материален характер. „Да, каза свещеникът, свободата е по-ценна от богатството.“ Това беше наистина хубава, нравоучителна тема. Ако заложниците не се убедяха от тези слова, можеха да очакват убеждението да им дойде по съвсем друг начин, т.е. от огъня и експлозиите, които ги дебнеха.