Боят се водеше безмилостно. Това бе неравна борба, защото сто корсари се биеха срещу повече от хиляда испанци. В подобни случаи обаче надделяват решителните и смелите. Скоро хората на Лоран, сражавайки се с пушки, пищови, саби — един срещу десет или дванадесет, — почувствуваха, че постепенно неприятелят се огъва и отстъпва по собствената си палуба.
При все това от задната част на кораба испанският вицеадмирал даваше своите команди и подтикваше хората си ту с окуражителни думи, ту с ругатни:
— Хайде, смелите ми войници! — ревеше той, или пък: — Подлеци! Ще ви избия като кучета, ако още се страхувате!
Хубавите му думи обаче не съживяваха мъртвите и не връщаха в строя ранените. От своя страна флибустерите не оставяха никого след себе си: всички ранени, които все още даваха признаци на живот, биваха хвърляни в морето. Нападателите бавно напредваха към задната част на кораба, където се събираха оцелелите испанци, за да дадат по-добър отпор.
Както при всяко сражение, имаше моменти на прилив и на отлив, при които една от страните имаше надмощие. Бавно и неумолимо обаче хората на Лоран дьо Граф изтикваха неприятеля към задната част на кораба.
Все пак испанският командир показваше голямо себеотрицание. Беше ясно, че от неговата воля зависеше дали хората му ще се съпротивяват още, или ще се предадат. Жан Тиебо схвана това и се обърна към Лоран:
— Трябва да премахнем ей този, за да завземем кораба.
Лоран насочи пищова си към капитана, стреля, но не улучи. В този момент се появи Ренжар с пушката си.
— Дай — каза Жан, изтръгвайки оръжието му от ръцете. Като се прицели спокойно, той натисна спусъка, тъй както бе правил преди, когато стреляше срещу глиганите и дивите бикове. Ударът му беше точен: вицеадмиралът, засегнат в гърдите, падна назад, потънал в кръв.
— Победа! — изреваха пиратите като един и се хвърлиха неудържимо напред.
Сега вече оцелелите испанци почнаха да се предават. Вдигаха се ръце над главите, а палубата бе осеяна с оръжия. Най-сетне победата бе спечелена.
В същото време на няколкостотин метра стоеше адмиралският кораб със счупена главна мачта. От него не смееха да стрелят, за да не поразят своите. Принудени бяха да гледат поражението им, без да се намесват. Адмиралът се питаше какво щеше да стане с него сега, когато французите бяха господари на един кораб, така добре въоръжен, както и неговият. Всичко изглеждаше загубено. Оставаше му единствената възможност да постегне кораба и през наближаващата нощ да се отдалечи. Воят, който се чуваше от победения кораб, му показваше ясно каква съдба очаква и него, ако не успее. Ето защо той подканяше екипажа си да бърза. Понеже не можеха да си поставят нова мачта, той разчиташе на останалите мачти, за да отведе хората си далеч от грозящата ги гибел.
От своя страна Лоран нямаше време да се занимава с втория неприятелски кораб. Едва бе сломена последната съпротива, когато прокънтя някакъв глас:
— Капитане! Капитане!… Пожар!
За миг Лоран се запита дали врагът бе имал смелостта да извърши това, което той бе решил да направи със собствения си кораб в случай на поражение. Но много бързо положението се изясни:
— Капитане, пожарът е тук! — ревяха други гласове.
Той се обърна. Наистина нямаше никакво съмнение: собственият му кораб се бе запалил, докато хората щурмуваха другия. Причината беше фитилът, хвърлен от Жан в решителния момент. Той би трябвало да го хвърли в морето! Черен дим се издигаше от флибустерския кораб, закачен за галеона. Изведнъж се появи буен пламък.
— Капитане, корабът ще избухне, а и ние, както сме заловени за него!
— Всички горе, да опитаме да се откачим! — изкомандува Лоран дьо Граф.
Веднага, прекратявайки клането и увличайки със себе си останалите живи испанци, хората се заловиха с каквото им попадне под ръка — брадви, саби и ножове — да отделят двата кораба един от друг, та да не погине и току-що завладеният испански кораб.
Ударът при сблъскването обаче трябва да е бил много силен, тъй като много от платната и въжетата се бяха вплели едни в други. Двата кораба бяха образували един, а докато ги разделят, всичко щеше да бъде свършено.
— Жан, за бога! — крещеше Лоран, който не желаеше вече да вдига във въздуха своя кораб, тъй като победата беше в ръцете му.
С един скок Жан се намери до капитана и прецени положението. Какво да правят? В един миг той разбра какво се бе случило и че именно той трябваше да отговаря за всичко.
— Трябва да запазим барутния склад! — извика той.
— Но как?
— Отивам там!
— Не! Не! Няма никаква надежда!
— Въпреки това отивам! — викна Жан и от палубата на галеона скочи върху френския кораб, който бе вече обвит от дим.