— Жан! — изкрещя Лоран дьо Граф, но напразно Жан Тиебо бе изчезнал.
Щом стъпи на борда на френския кораб, Жан опита да се ориентира и да се придвижи в дима, който бодеше в очите му, ослепяваше го и го задушаваше Младежът обаче вървеше напред с протегнати ръце, а в съзнанието му имаше една-единствена мисъл: да потуши пожара и да спаси помещението с боеприпасите.
Докато си пробиваше път през дима и през развалините, горе французите и испанците все още се бореха да отделят двата кораба. Явно беше обаче, че само някакво чудо можеше да ги спаси. Димът се усилваше, а палубата бе обхваната от пламъци. Рен-жар разбираше всичко това и с риск на живота си се опита да помогне на своя приятел:
— Аз също отивам там, капитане.
— Ти си луд!
Ренжар обаче не го чуваше вече. Също както преда малко бе постъпил Жан, с един исполински скок той се намери долу, върху френския кораб. Тогава Лоран извика:
— Да се знае, че няма да свършат тази работа без мен! — и на свой ред скочи и той.
Палубата, на която стъпи, представляваше вече пепелище, обгърнато от пламъци и дим. Всред тях тримата не се забелязваха. Обезсърчени, те напредваха към склада, където бяха мунициите. Там стигнаха от различни страни и неочаквано сред пукота и огнените езици и сред злокобното пращене на пожара те чуха гласовете си:
— Е… хо!
— Е… хо!
— Ренжар?
— Ти ли си Тиебо?
— Аз съм.
— Няма какво, момчето ми, дошли сме твърде къс но. Сега вече всичко гори.
Те не се виждаха, но по гласовете разбираха, че са се намерили.
— Е, Ренжар, в такъв случай, нека бъдем готови да умрем като моряци.
— Да се приготвим, момчето ми.
Тогава прокънтя друг глас, който те веднага познаха:
— След мен, флибустери!
Двамата отговориха:
— На вашите заповеди, капитан Лоран дьо Граф.
— Моряци — продължи капитанът, — заповядвам да напуснете това помещение. Тук нямате повече работа, а ако трябва да умирате, нека загинем заедно Бегом на палубата веднага, и то към задната част, където пожарът още не е стигнал!
Те се втурнаха поотделно всеки по свой път и тъй като не се виждаха един друг, не можеха да си помогнат взаимно. Пръв излезе Ренжар; следвайки указанията на Лоран, той се отправи към задната част. Капитанът бе имал право: вятърът духаше тъй, че пламъците се снишаваха към задната част и Ренжар много бързо излезе на открито. Той се покатери на задния мостик и зачака.
Не след дълго се появи и Жан. Те не се впуснаха да се прегръщат, а с невъзмутимост, на която биха завидели дори британските пирати, Жан каза на Ренжар:
— Струва ми се, че последният ни час не е далеч.
— По-точно последните ни минути, а не час — от-говори Ренжар.
В този момент от дима пред тях изскочи Лоран. Той не изглеждаше по-смутен от тях и им каза простичко:
— Не намирате ли, че тук се диша по-добре от долу?
— Тъй вярно, капитане — отвърна Жан, — но все пак би ми било неприятно да умра опушен като месото, което така хубаво приготовлявахме някога с Ренжар.
— Не мисля — каза Лоран, — че някой от вас ще има случай да се гощава още много с такова месо.
— Не знам дали на рибите ще се хареса нашето — подзе Жан, но вярвам, че биха го предпочели сурово.
Докато се шегуваха така, вятърът задуха силно и морето се показа около тях. Ренжар възкликна:
— Я гледай! Та ние сме сами!
И наистина техните хора като по чудо бяха успели да се отделят от горящия френски кораб: на няколкостотин метра се виждаше отдалечаващият се галеон.
— Добре — каза Лоран, — приятелите ни ще се любуват на красив бенгалски огън, тъй като ние ще хвръкнем във въздуха пред очите им.
Едва бе произнесъл тези думи, когато глух тътнеж разтърси корпуса на кораба. Палубата се разтвори, като че ли бе тласната от някаква демонична сила. Към небето се извиси огромен пламък, придружен със страхотен поток от дървени парчета и всевъзможни изтръгнати части. Бясна експлозия разтърси въздуха. Жан си помисли: „Този път съм сигурен, че отивам право на небето.“
Глава XIV
ДРЪЖТЕ ИСПАНСКИЯ АДМИРАЛ!
Странно люлеене и усещане на морска болест-нещо, което никога не бе изпитвал дотогава — накараха Жан да разбере, че идва в съзнание. Първоначално не му стигаха силите да отвори очи, после, когато успя да направи това, той разбра, че беше прострян на някакъв движещ се под, в тясно помещение, което миришеше на саламура. Тогава осъзна, че се намира на борда на кораб.
Преди още да отвори очи, някой го ритна в хълбока и някакъв глас се обърна към него на развален френски език:
— Ето че дойде на себе си, куче! Ще имаш, значи, възможност да говориш.