Две силни ръце го хванаха под мишниците и го изправиха:
— Хайде, върви! — заповяда човекът и Жан почувствува зад гърба си дулото на пищов.
„Щом трябва да се мре, ще се мре — помисли той. — Безполезно е да се отлага: ето че отново започват неприятностите.“
Едва бе имал време да помисли това, а мислите му още бяха мъгливи и бавни — и бе тикнат в един коридор, а после, все още клатушкайки се, в някаква кабина, чиято врата бе отворена пред него. Това бе капитанската каюта. Жан разбра, че корабът, на който се намира, е испански.
„Виж ти — каза си той, — добре са ми взели мярата.“ Ясно бе, че е бил изхвърлен от експлозията в морето, а после испанците са го извадили от вълните, но това не бе облекчило положението му…
Учудването му не се ограничи с това, че още живее. Едва застана пред капитана (от обръщението на пазачите узна, че това е испанският адмирал) и не можа да възпре своя вик: край него стояха двамата му приятели — морякът Ренжар и великият капитан Лоран дьо Граф. Той не вярваше на очите си. И двамата като него бяха под стража. Зад гърба на всеки стоеше по един въоръжен испанец.
— Капитане! — възкликна Жан, като протегна ръка към него.
Веднага обаче бе смушкан с дулото на пищова:
— Тишина! — заповяда пазачът му. — Отговаряй само на въпросите, които ще ти бъдат задавани.
Жан размени с приятелите си по един поглед. В това време адмиралът се бе впуснал в някакво дълго изречение на испански език, от което Жан нищо се разбра.
— Отговаряй! — заповяда пазачът, ръгайки го в ребрата с пищова си.
— Бих искал да отговоря, но не разбирам езика ви.
— Няма значение — каза човекът, — аз ще ти обясня какво те пита адмиралът.
Като изрече тези думи и понеже задачата му беше трудна, той почеса главата си с оръжието, а после се помъчи сам да разбере какво точно искаше началникът му, за да го обясни на Жан.
Докато го слушаше, Жан твърдо реши никога да не отговаря на подобни въпроси, които целяха единствено да го накарат да каже какво беше френското въоръжение на околните острови и разположението на войските на губернатора в Санто Доминго. В същото време той си припомни подвига на Пиер льо Гран, за когото веднъж Ренжар му бе разказвал. Несъмнено Лоран също познаваше тази история.
— Човече — каза той на испанеца, — бих желал да кажеш на твоя господар, че най-добрият начин да обясним какви са намеренията ни, е да му дадем да разбере, че приятелите ми и аз сме решили да действуваме, тъй както е действувал някога един прочут човек, познат под името Пиер льо Гран.
Другият се готвеше да преведе на своя началник това изречение, което имаше някакво значение единствено за онези, които знаеха за какво се касае. Той тъкмо бе започнал отново да чеше челото си с пищова, когато Ренжар и Лоран, след като бяха разбрали какво искаше да каже Жан и му бяха смигнали отново, с един скок се хвърлиха всеки върху своя пазач, за да ги обезоръжат.
Лоран и Жан действуваха много успешно, но Ренжар не бе достатъчно бърз. Преди да бе успял да сграбчи пищова на пазача си, куршумът го бе пронизал в гърдите. Той се строполи, потънал в кръв Жан обаче се оказа по-пъргав. С едно косо движение на китката той прекъсна дъха на своя пазач и отне пищова му. След това обърна оръжието към убиеца на Ренжар и го простря на земята.
През това време Лоран се бе втурнал към адмирала и по примера на Пиер льо Гран насочи пищова си към гърлото му. Жан от своя страна пък държеше пищова си срещу останалия жив испанец.
— Тъй както е вярно, че аз съм Лоран дьо Граф, когото вие наричате „бичът на Индия“, така е вярно, че ще ви убия като заек, адмирале, ако не изкомандувате на вашия екипаж това, което ще ви наредя.
— Но!…
— Или така, или смърт — избирайте!
Адмиралът не беше особено смел и Лоран се наложи. Така би станало и с всеки друг. Впрочем какво друго можеше да направи, освен да се подчини?
— Какво искате? — запита той.
— Да заповядате да спуснат в морето една лодка с достатъчно количество провизии и оръжия и да ни оставите да отплуваме с нея. Аз мога да се ориентирам по море и знам къде се намираме: ще се оправя. Нужна ми е обаче и вашата честна дума, че сте верующ.
— Аз съм добър испанец — каза адмиралът, — а това значи, че вярвам в нашия спасител.
— Това ми е достатъчно — каза Лоран. — Предполагам, че притежавате библия.
— Ето я — отвърна адмиралът, сочейки върху масата.
— И така, вие ще се закълнете над нея, че ни подарявате живота и свободата при условията, които ви казах и от които ние ще съумеем да се възползуваме. Хайде, скъпи адмирале, протегнете ръка и се закълнете.