Адмиралът още се колебаеше.
— Давам ви време, докато изброя до три. Едно!… Две!… — започна той.
Преди още да бе изрекъл „три“, адмиралът се закле. Той удържа думата си, тъй както беше обещал една лодка с провизии и вода бе спусната в морето, а в пея бяха свалени двамата флибустери. Адмиралът за себе си беше уверен, че те няма да оцелеят в това опасно положение.
Докато испанският галеон се отдалечаваше по вълните, които на моменти го скриваха от хората в лодката, Тиебо каза:
— Бързам да се отдалечим, капитане, независимо, че оставям завинаги зад себе си Ренжар. Откъде да знае човек дали тези хора няма да ни теглят по един куршум!
— Не — отвърна Лоран, — адмиралът се закле над библията. Никога не съм срещал испанец, който да не спазва клетвата си.
Лоран имаше право. Никой не ги обезпокои и скоро се озоваха сами между водата и небето.
Тогава се заредиха за тях много тежки дни. Лоран притежаваше развито чувство за ориентация в морето, но все още се намираха твърде далеч от Санто Доминго. Вълните и вятърът ги тласкаха из морето без определена посока. Впрочем за кратко време Жан сръчно изработи мачта с помощта на едно гребло и на платно, ако може да се нарече така това тънко квадратно парче плат, съшито от двете им ризи. Но ако дните бяха палещи, то пощите бяха мразовити, а понякога неочаквано се изливаше и силен дъжд, който ги караше да зъзнат и дълго да гракат зъби, без да могат да се сгреят.
Бяха изложени на множество опасности. На първо място можеха да ги забележат от някой испански кораб и отново дати заловят. Действително цял флот от седемнадесет кораба бе изпратен в този район със заповед да залови Лоран. Веднъж бяха нападнати от голяма риба. Самите те не можеха да познаят дали беше акула, или не, но лодката им едва не се обърна и те едва не бяха изхвърлени във водата. През всичкото това време чувствуваха, а инстинктът им не ги лъжеше, че се движат в правилна посока и че Санто Доминго не бе много далеч. Само че хранителните припаси се свършваха…
От известно време вече те бяха намалили дажбата си вода, докато най-сетне тя бе сведена до… нищо. И така от два дни нямаха с какво да овлажнят гърлата си, а това положение им причиняваше ужасни мъки. Тогава Жан забеляза земя. Лекият вятър ги носеше нататък. Която и да беше тази земя, те щяха да слязат там, защото сигурно можеха да намерят близо до брега някой извор, чиято вода да ги спаси от жажда и смърт. Когато стигнаха обаче, земята се оказа малък остров от твърда скала, по която нямаше никаква растителност и нито капка вода.
И така пътуването продължи. Това се налагаше, ако не искаха да умрат, изсушени и опушени от огненото слънце. То се отдалечаваха със свити сърца, загубили надежда, че ще избягат от този ад, в който бяха влезли по собствено желание.
— Капитане — каза Жан, — мисля, че този път всичко е свършено.
— Не — отговори Лоран, — докато има живот, има и надежда. Да не се чува, че двама флибустери при подобни обстоятелства са изпаднали в отчаяние!
Тези думи окуражиха отново Жан и той продължи да страда безмълвно.
И ето че най-сетне надеждата им бе възнаградена. Към полунощ над главите им се изсипа живителен дъжд. Дъждът бе краткотраен — като че един-единствен облак ги бе търсил над морето и се бе излял над тях. Той обаче бе достатъчен да напълнят меховете си и да се уверят, че няма да загинат. Впрочем то пестеливо използуваха скъпоценната течност, но още на следващия ден пестеливостта им се оказа безпредметна, тъй като на хоризонта се появи нов остров. Привечер те стигнаха до него. Като се снабдиха с чудесна вода и плодове, те заспаха на брега.
На другия ден обиколиха острова. Той бе плодовит, но безлюден. Не се забелязваше никаква следа, която да свидетелствува, че тук са спирали кораби или дори лодки; нямаше никакви признаци за пребиваване на човешки същества. Макар че успяха да убият с камъни една кацнала до дърво птица, чието месо се оказа твърде жилаво, те не можеха да заживеят тук.
— Жан — каза Лоран, — трябва да продължим.
— Добре, капитане.
— Ако съдя от фауната и флората тук, струва ми се, че не сме далеч от целта. Трябва да стигнем до нея. По-добре би било още веднъж да рискуваме живота си, отколкото завинаги да останем на това островче.
И така те изтикаха пак лодката си в морето и отново се намериха между небето и водата.
Лоран не се бе излъгал. Но макар че Санто Доминго не бе далеч, не беше лесно да стигнат дотам живи и здрави. Когато мислеха, че вече са спасени, сполетяха ги нови опасности. Неочаквано силен вятър ги отклони далеч от архипелага, към който се бяха насочили. Още веднъж се озоваха в солената пустиня. Още веднъж водата от меховете се изчерпа, а плодовете, които бяха успели да запазят, изгниха. На сутринта, след една ужасна нощ, през която жаждата отново ги бе измъчвала, безмилостното слънце изгря и се извиси над главите им.