— Най-важното е, че си отървал кожата — каза Бастид — така се наричаше този голям веселяк с кожа като пергамент, с гъсти мустаци, които закриваха горната му устна, със синьозеленикави очи като морето, груби юмруци и железни ръце. — Винаги ще намериш какво да правиш.
— Как така?
— Седни тук. Изпий тази чаша и да поприказваме. Вижда се, че вече не си тъй зелен. Бих се учудил много, ако ти не почнеш да решаваш нещата като истински мъж. Самият аз успях да избягам със златото, което бях втикнал в пояса си. Ето обаче, че изчерпах всичките си средства и сега трябва да се реша да приема някое предложение, но не какво да е, повярвай. Единствено ми допада да бъда свободен човек.
— На мене също — каза Жан, — при условие да запазя честта си.
Хубав принцип, но трябва да ти кажа, че важи само за Европа. Тук нещата могат понякога да се разглеждат малко по-другояче. Съществуват три начина да се излезе от положението. Първият е да се постъпи на работа за три години, тъй както някои от тукашните са направили още преди да тръгнат от Франция. Това се нарича „тридесет и шестте месеца“. В такъв случай за този срок човек принадлежи на някой господар и като казвам „принадлежи“, думата е твърде слаба, защото тогава господарят добива всички права: право на живот и на смърт и за по-голямата част от времето той третира наемника като роб. Компанията „Ил д’Америк“5 е сключила сделка да достави за двадесет години четири хиляди наемници. Голяма част от тях пристигнаха направо от Онфльор или от Сен Мало. Макар че такова наемане може да ме спаси от глад, аз бих избрал риска и бих станал по-скоро буканиер, подобно на толкова много недоволни откъде ли не. Голяма част от тях пък са предпочели да станат флибустери, отколкото да гонят биковете и глиганите на остров Ла Тортю6.
— Остров Ла Тортю ли? — запита Жан.
Да, той се намира недалеч оттук, на някакви си три левги — отговори Бастид, сочейки морето с дебелия си плъст. — Наричат го така, защото има формата на това морско животно, но с обиколка от шестнадесет левги и с каменни ребра — големи скали, с които целият е заобиколен, и планини, по-твърди от мрамор. Островът обаче е благословен. Там растат дървета, красиви като нашите в Европа, зреят всички плодове, расте тютюн. Обитава се от най-дръзките смелчаги, каквито сме виждали някъде и които се наричат флибустиери7 — име, което ако вярвам на това, което ми казаха, произлиза от английското „free booter“ — морски разбойник, или от холандското „vrjbuiter“ — плячкаджия.
— Но аз не съм дошъл за това от Франция — каза Жан. — Аз съм моряк.
— Вече не си. За да бъдеш моряк, трябва да си на кораб, а твоят кораб изчезна на хоризонта. Нямаш никаква надежда отново да станеш моряк, освен за плуване, което ще те отведе в родната страна. Не! По-добре ще направиш да си избереш: стани буканиер — ловец в горите, или пират.
— Не искам да бъда нито едното, нито другото.
— Голямо дете! — каза Бастид, дигайки рамене. — Какво ли са ти разказвали за тези авантюристи? Нима не знаеш, че те имат подкрепата на краля на Франция, както и неговата благословия да се борят срещу краля на Испания? Нима не знаеш, че губернаторите считат за своя чест срещу част от плячката да им издават разрешителни, които от своя страна ги задължават да побеждават врага? Да се сдобиеш по пътя си с кораб, натоварен със злато, и да дойдеш да закупиш какао, с което да се върнеш в Европа, значи да завладееш богатство, каквото не можеш да си представиш!
— Не — отговори Жан. — Всичките ти така красноречиви доводи не ме убеждават. Наистина искам да бъда свободен, без обаче да се задължавам да убивам и ограбвам.
— Ще запееш на друг глас, приятелю. Това не са убийства, а сражения и подвизи, при които убиването е законно. Не се касае за грабежи и кражби, а за присвояване на онова, което е на неприятеля и което по този начин преминава във френски ръце. Не разбирам скрупулите ти. Флибустерството е приключение и слава. То значи да живееш сред хора с чест или най-малкото сред хора със своя чест и свои собствени закони. Ние се намираме в друг свят, където за щастие моралът е по-гъвкав и дава по-широки възможности. Аз за себе си реших, и то добре реших. Който ме обича, да ме последва!
Жан гледаше Бастид и думите му го накараха да вземе решение. Не! Той не го обичаше и нямаше да го последва. Приключение не значеше грабеж и изнудване, а честно посрещане на мизерията, ако това беше необходимо, за да остане човек достоен и горд от себе си. Такива бяха принципите, с които баща му — господин дьо Гаскоан — го беше възпитавал приживе, а също и принципите, от които се ръководеше в живота чичо Анселм въпреки всичките си недостатъци. На никаква цена Жан нямаше да отстъпи от линията, която те му бяха начертали.