И така Жан започна работа. Това беше обаче прекомерно трудна задача, почти нечовешка, още повече, че трябваше да я вършат с голи ръце, тъй като нямаха на разположение никакво истинско сечиво. Гаспар трепереше от треска и от страх. Физическата му слабост не позволяваше да му спори работата. Изпълнен от гняв, внезапно Жан спря.
— Какво правиш? — попита Гаспар ужасен. — Господарят ще се върне и ако не сме изпълнили задачата, ще ни бие с камшика си.
— Но преди малко той нямаше камшик.
— Тогава той идеше от града. Камшикът е закачен в къщи.
— Та ние не сме роби!
— А какво друго смяташ, че сме? От единадесет месеца съм тук и се питам дали не бих предпочел да умра, отколкото да живея така. Ти видя — спим на гола земя, без никакви завивки. Успях да се снабдя със стари чували, но ги крия, защото, ако ги види, господин дьо ла Мар не само ще ми ги вземе, но ще ме бие до кръв, обявявайки ме за крадец.
И така Жан Тиебо счете за благоразумно да продължи работата въпреки умората, за да не бъдат наказани нито той, нито Гаспар. Той работеше с яд; сълзите му засядаха на гърлото и мислеше за онова, което му бе казал Бастид в кръчмата. Не! И все пак той не беше прав. Трябваше да се примири със съдбата. А сред обаятелната природа тази съдба изглеждаше още по-сурова. Островът, част от който бе разгледал на идване от града, навярно бе нечувано богат. В градината, която се простираше пред очите му, всичко растеше както в приказките. Вирееха големи листа тютюн, какаовите дървета бяха покрити с изобилен плод. По-нататък в ливадите пасеше едър охранен добитък. Жан научи, че постройката беше полска къща, наричана на тукашен език „ато“. Докато работеше, Гаспар обясняваше, доколкото му стигаха силите:
Ние се грижим за всичко, главно за говедата Тежко и горко ни, ако някое се разболее, а още по-лошо, ако някое умре — нас държат отговорни. Освен това задължени сме да обработваме земята, и то главно с голи ръце, тъй като сам видя какво представляват инструментите. При това сме в малко имение. Да пази бог да не ни изпратят в някое от големите имения на господин дьо ла Мар. Там има „началник“, който получава няколко хиляди ливри тютюн годишно. Той води под строй хората до сечището на гайакови дървена. В ръката си носи „лиана“ — вид пръчка, която не само изразява неговата власт, но служи да ни удря по гърба и по ребрата Болен или здрав, трябва да вървиш, ако ли не — убиват те на място. Ако някога паднеш и не станеш вече, хвърлят те в общия трап и повече не се чува нищо за теб. Имаше на острова един Бел Тет8 от Диеп, който изпълняваше длъжността „пазач на наемниците“. Хвалеше се, че бил избил повече от триста наемника, като казваше, че измрели от мързел.
— Ами Колбер?
— Той си има други кучета, които да пази от камшик!
Да, Колбер беше далеч и Гаспар не лъжеше Животът, който от честност или от невежество Жан Тиебо си бе избрал, се оказа страшен, а господин дьо ла Мар бе истински палач. Не се минаваше и ден, без да си служи с камшика, а ако не го носеше, биеше с каквото му попаднеше под ръка, дори с желязна пръчка. Той причисли Жан към най-твърдоглавите и му възлагаше най-унизителни и отвратителни работи. Такива бяха например косенето на някое тресавище, нападнато от тропически комари, досаждащи с хиляди ухапвания, или пък изминаването на четиридесет левги без престой, за да доведе от другия край на острова някое стадо добитък. И по всяко време и при най-малък повод имаше бой или лишаване от храна.
Жан непрекъснато гладуваше. Не се изпълняваше нито една от точките на договора, предвиждащи квартира, храна и облекло за работника. Добрата закалка не беше достатъчна. Жан беше прекрасно и способно момче с вродено чувство за гордост. Тъй като беше човек, макар и млад, при все че бе приел тежките условия, дойде ден, когато не можеше повече да понася обидите и нищетата. Ако засягаше само него, Жан може би щеше да остане три години при господин дьо ла Мар въпреки лишенията, произтичащи от подобен договор. Един ден обаче, след като седем месеца вече беше понасял мъките и обидите, положението на Гаспар се влоши. Господарят по подъл начин се заяде с него.
Беше през най-горещото време на годината и липсваше вода. Налагаше се да копаят кладенци. През горещия сезон обаче те пресъхваха и често, за да спасят посевите, трябваше да търсят скъпоценната течност много-далеч.
Най-близкият до имението резервоар беше празен и господин дьо ла Мар заповяда на двамата наемника да донесат вода от единственото място, където имаше, за да полеят плантацията. За целта трябваше да се изминат повече от три километра. На отиване с празните бъчви на глава всичко вървеше добре. На връщане обаче, превит от нечовешкия товар, Жан мислеше, че ще падне на всяка крачка, макар че постепенно, въпреки липсата на храна, бе се оправил от болестта си.