След пет дни чичо Данчо нямаше пукната пара и прекарваше времето си главно пред телевизора, щракайки каналите с дистанционното.
— А така, Данчо. Почивай си — нареждаше баба Верка. — После само ела до кухнята да завиеш една крушка, че старата изгоре! Ама после. Не бързай!
— Гледай си работата! — крещеше чичо Данчо в отговор. Нямаше представа какво му става, но напоследък всичко бе започнало да го дразни. Най-трудно си сдържа нервите, когато баба Верка реши да се учи да ползва мобилен телефон и за всичко го караше да й обяснява. Истинско чудо беше, че телефонът бе останал здрав и цял онзи ден. Идеше му да го запрати чак в стената на отсрещния блок. А после отгоре му да хвърли и баба Верка. Много му се беше насъбрало.
— Хапни си де! — дочу се умолителният фалцет на баба Верка някъде измежду гласовете на разни артисти, водещи и шумотевица от реклами. — Хапни си! Това за тебе съм го правила. — Баба Верка беше поставила няколко чинии с тежки и люти гозби пред чичо Данчо и се опитваше да пъхне една лъжица в ръката му, където беше дистанционното. Чичо Данчо, като се огледа, видя, че дори цигарите му се въргаляха на земята, покапани с мазнини.
— Остави ме на мира! — закрещя чичо Данчо. — Защо ме караш да ям? Да не съм малоумен? Ти искаш да ме довършиш!
— Ама нищо лошо не съм казала! — запремига с очи баба Верка.
Чичо Данчо едва сдържаше обидите, които му бяха на езика. Беше започнало да му се вие свят от нерви. Световъртежите продължиха и следващите дни. Накрая се обади на Андон и той го закара с колата в София на изследвания.
— Трябва да спреш алкохола — караше му се Андон. — Ще се прибереш у нас да те гледаме, но с твоята пенсия ти също ще поемаш някои от разходите в дома. И сам ще си купуваш лекарства, копеле.
Колкото и зле да беше чичо Данчо, не можеше току-така да спре алкохола. С цигарите работата беше още по-трудна. Но най-трудно можеше да си представи как отведнъж щеше да скъса със своите сладки приятелки. Те му говореха така нежно и той само тогава се чувстваше жив! Без тия ласки този свят щеше да се превърне в ад. И тъй като чичо Данчо не успя да се откаже от каквото и да било, престоят му в бащината къща се оказа кратък, тъй като никога не можеше да даде пари и за най-дребните разходи в този дом. Купи шише ракия от едно капанче и позвъни на вратата. Баба Верка го очакваше. Беше сготвила доста храна този път. С нея можеше да изхрани цялата махала.
— Хапни си, Данчо! — нареждаше тя. — После си почини!
Чичо Данчо стискаше зъби и се опитваше да си отвлича вниманието с глупостите по телевизията.
— Време е за лекарството, Данчо — подсещаше го вечерно време баба Верка. — Изпи ли си лекарството? Водата, която ти донесох, изглежда непокътната. Какво ще си помисли докторът, ако разбере, че не си си изпил хапчето?
— Изпих го с ракията — отсичаше чичо Данчо и му идеше ди й запали апартамента. А баба Верка се усмихваше и го гледаше снизходително, все едно че пред нея стоеше малко непослушно момченце. Макар и така загрижена, чичо Данчо не намираше в нейното отношение към него някаква сериозност, каквато би пасвала на ситуацията. Защото той, в края на краищата, си отиваше. Съвсем не чувстваше, че това заболяване е нещо, с което ще се справи. В нейното добро не успяваше да намери никаква топлина, още по-малко разбиране.
Минаха се така няколко месеца. Вече всички бяха убедени, че на чичо Данчо му остава малко. Ставаше все по-зле. Изглеждаше като столетник, макар да нямаше още петдесет. Дори с бастун трудно можеше да се разходи из града. Все по-рядко излизаше. Рекламите и сериалите станаха неговият истински живот. А тия лекарства май изобщо не помагаха. Изглежда му бяха изписали някакви успокоителни, за да може да понася по-леко цялата тая помия. Но вече ставаше непоносимо. Усети, че е дошло време да вземе решение.
Веднъж, както сновеше из махалата, опитвайки се да прекоси разстоянието до едно капанче, като набързо преминаваше от пейка до пейка, борейки се с отвратителните световъртежи и с още един куп смущения, го срещна Андон. Той го гледаше изпитателно както винаги. Но май вече нямаше нищо за изпитване у чичо Данчо. Скара му се малко и му обеща, че с неговия организъм, ако успееше да промени живота си, всичко отново щеше да се оправи. Всичко щеше да бъде точно както преди. Както когато бяха решили да заминат за шибаната Италия. Да! Дори по-добре. Тогава бяха само едни празноглавци. С течение на времето обаче бяха станали истински мъдреци. Особено чичо Данчо.
Той слушаше, опирайки се с едната си ръка на бастуна, а с другата на стената на сградата, към която се прилепваше по време на разходка заради световъртежите. Угарката му падаше по ризата, а накрая и цялата жарка се откърти и бавно полетя към джоба му, а той само леко го притисна, за да я угаси. Слушаше и като че не беше на този свят.