— Та казвам ти, нямаше никой — нафиле си се трудил, Иванчо.
В това време бурята с всичката си сила свирепееше навън.
— Ах, бай Марко, забравих да те питам — каза докторът внезапно, — намира ли те тая вечер някакъв момък?
— Какъв момък?
— Един странен момък, доста лошо облечен. Но ми се видя интелигентен, доколкото го забележих. Питаше де е вашата къща.
— Де го видя? Не ме е намирал никой — отговори бай Марко с видимо смущение, което гостите му нямаха причина да забележат.
Докторът продължи спокойно:
— Един момък ме застигна по мръкнало при Хаджи Павловия гюл. Попита ме учтиво: „Господине, можете ли ми обади далеко ли стои Марко Иванов? Искам да го намеря, каже, за пръв път ида тука.“ На мене случайно пътят ми беше насам и му предложих да върви с мене. Из пътя гледах го, гледах го, той беше, сиромахът, почти гол. Тъничко скъсано сетре, доколкото видях в тъмнината. Сух, слаб и едвам се държеше на крака, а поизстина времето. Не смеех да го питам отдека е и защо е такъв, но ми стана мило за нещастния и така тежко. Погледнах гарибалдейката си — ожулена, взела-дала, вика се. „Няма ли да се сърдите, господине, ако ви дам моята дреха?. Тъй ще простинете!“ Каже: „Благодаря!“ — и я взе. Така дойдохме до вас и аз го оставих. Та щях да ви питам кой беше негова милост.
— Казах ви, че не ме е търсил никой.
— Чудно нещо — каза докторът.
— Дали не е тоз човек разбойникът, който се е катерил на стряхата ви, бай Марко? — попита Иванчо. — Пропагандата не е била на всуета.
— Не е възможно тоя младеж да беше разбойник. Такива хора се познават по физиономията — забележи докторът.
Разговорът доби неприятен тон и Марко, за да го промени, обърна се към Соколова:
— Докторе, чете ли вестника? Херцеговското въстание как отива?
— Бере душа, бай Марко. Тоя геройски народ направи чудеса, но какво може против такава сила?
— Майки, шепа народ, а колко време се държа. Ние де можем изкашля такова нещо! — каза Марко.
— Та опитахме ли се? — забележи докторът. — Ние сме пет пъти по-многобройни от херцеговците, но още не знаем силата си.
— Такова нещо нито го хортувай, докторе — каза Марко. — Херцеговците са друго, а ние сме друго: ние се намираме во чрево адово; само да мръднем, и ще ни изколят като овци. Отникъде помощ няма да ти доде.
— Аз питам: опитахме ли се? — повтори запалено докторът. — Нас ни колят и секат и без да правим нещо. Колкото по се вовчоваме, толкоз по ни бият. Какво им бе направило невинното Ганчово детенце, което вчера донесоха без глава? Нас заплашват с въжа, щом поискаме да протестираме тиранията, а на емексизпехливановци е позволено безнаказано да злодействуват. Каква е тая правда? Може ли това тегло да изтърпи и най-бездушният? И решето сърце има — казват нашите.
Влезе баба Иваница.
— Вие знайте ли — каза тя, — Пена одеве чула, преди дъжда, пушки че се хвърляли. Какво ще е това… Света Богородице, пак някоя християнска душа са погубили…
Марко се сепна, лицето му се промени. Някакво предчувствие му каза, че се е случило нещо с Кралича. Сърцето го заболя от скръб, която не можа да скрие.
— Бай Марко, какво ви е? — каза докторът, като се взираше в страдаещото му лице.
Дъждът бе престанал. Гостите наставаха, да си идат. Новината ги посмути.
— Ба, кюпенци са били, слугинята се е пак измамила… не се бойте, дръзновено! — храбреше се Иванчо Йотата. — Бабо Иванице, вашето комшулуче?
И когато Марко изпращаше доктора из вратнята, Иванчо бягаше из комшулука, който му отвори жена му.
V. Продължение от нощта
Доктор Соколов чукна на своята вратня. Една стара жена му отвори и той влезна, като попита бързешком:
— Клеопатра какво прави?
— Пита за тебе — отговори бабата усмихната. Докторът премина дългия двор и влезе в стаята си. Тази стая, която му служеше за работа, за аптека и за спалня, беше гола, широка, с долапи в стените и с дълбока камина. На едната поличка стояха наредени всичките му лекарства; на масичката — хаванче, няколко медицински книги, разхвърляни, и револвер. Над леглото му висеше двуцевна пушка с чантичката. Само една картина украсяваше стаята: образът на черногорския княз Никола, а под нея — фотографията на някаква артистка. Всичко показваше, че тук е жилище на един разсеян ерген: неприбрано, тихо, волно. В ъгъла зееше полуотворена врачка на килерчето.