Там преди три години нощуваше покойният Левски. Докторът хвърли феса и сетрето си небрежно, приближи се до врачката, изпляска с ръце и извика:
— Клеопатро! Клеопатро! Никой не отговори.
— Клеопатро, излез, гълъбице!
Из килерчето се раздаде някакъв глас.
Докторът седна на един стол сред стаята и извика:
— Тук, Клеопатро!
Една мечка излезе.
По-право — едно мече — самка.
То приближи, като влечеше широките си лапи по пода и ръмжеше радостно. Па се повдигна и опря предните крака на коленете на доктора, като отваряше големи уста с бели остри зъби. То се галеше като кученце. Докторът го помилва по пуховата козина на главата, даде си ръката да я полиже. То я облиза цяла, па я лапна.
Тоя звяр, хванат в Средня гора още паленце, беше подарък от един селянинловец, комуто Соколов излекува сина от опасна болест. Докторът се привърза твърде силно към това животно и посвети много грижи да му даде добра отхрана. Клеопатра нарастваше благополучно под това нежно опекунство, приемаше лесно уроците по гимнастика и привързаността към господаря й растеше всекидневно.
Клеопатра вече играеше мечешка полка, подаваше шапката на доктора, слугуваше и пазеше стаята му като куче. Това беше истинска „мечешка услуга“, защото присъствието й в къщата на доктора оттласкваше болните оттам. Но докторът малко го беше еня.
Когато дойдеше в разгара на полката си, Клеопатра ревеше ужасно и цялата махала знаеше, че Клеопатра танцува. Тогава и веселият Соколов танцуваше с нея.
Тая вечер той беше особено разположен към деликатната Клеопатра. Той извади къшей месо и й го даде от ръка.
— Яж, моя гълъбице; „гладна мечка хоро не играе“, казват стари хора, а аз искам сега да ми поиграеш като принцеса.
Мечката разбра тия думи и изрева. Това значеше: готова съм. Докторът заблъска една тава и запя весело:
Клеопатра се изправи на два крака и заигра с въодушевление, като ревеше. Изведнъж тя се затече към прозореца и зарева яростно. Докторът, слисан, видя, че имаше хора на двора.
Той грабна револвера.
— Кои са там? — извика той, като бутна Клеопатра да мълчи.
— Докторе, заповядайте на конака.
— Ти ли си. Шериф ага? За какъв дявол ме викате сега? Кой е болен?
— Запри по-напред мечето.
Докторът направи знак на Клеопатра и тя влезе в килера, като ръмжеше недоволна. Той притвори врачката.
— Имаме заповед да те закараме в конака. Арестуван си — издума строго онбашият.
— Защо арестуван? Кой ме арестува?
— Ще узнаеш това там. Хайде, заповядай!
И подкараха доктора смутен и стреснат. Той предчувствуваше беда.
Когато излизаше из вратнята, той чу сърцераздирателния рев на Клеопатра, който приличаше на истински плач.
В конака беше смутни. Въведоха доктора при бея.
Той седеше на обикновеното си място, в къта. До него Кириак Стефчов четеше някакви книжа, над които надничаше и Нечо Пиронков, аазата. Беят, шейсетгодишен старец, прие навъсено доктора, но го покани да седне. У турците съществуваше тая тактика към обвиняемите, с цел да ги разположат към самопризнание.
Освен това докторът беше домашен лекар на бея, който го обичаше.
Докторът се озърташе смутено и с учудване видя на миндера връхната си дреха, подарена снощи на Кралича. Това откритие озари съмненията му.
— Докторе, тая дреха твоя ли е? — попита беят. Докторът не мислеше, нито можеше да отказва една очевидност. Той отговори утвърдително.
— А защо не е у тебе?
— Снощи я харизах на един сиромах.
— Дека това?
— В Хаджи Шадовата улица.
— По кое време?
— Тъкмо по два часа (по турски).
— Познаваш ли го?
— Не, но го съжалих, защото беше гол н окъсан.
— Как лъже сиромахът — каза Нечо презрително.
— Какво, Нечо. Който се дави в морето, и за сламка се хваща — пришъпна му съседът.
И беят се усмихна лукаво, като че улови някаква плитка лъжа. Той наздраве беше убеден, че дрехата беше смъкната от гърба на самия доктор. Това уверяваше и караулът.
— Кириак ефенди, дай книгите. А тия книги познаваш ли ги?
Докторът видя един вестник „Независимост“ и една бунтовническа прокламация, печатана. Той отказа.
— Кой ти ги тури тогава в джоба?
— Казах ви, че дрехата харизах другиму, може да са негови.
Беят се пак ухили. Докторът чувствуваше, че тая работа взимаше лоша посока за него: изкарваха го най-малко в сношение с бунтовник.
Значи, снощният непознат е бил такъв! Камо да знаеше, той би предпазил и него, и себе си от беда.