Выбрать главу

— Слушай, право обаждай, че ще накарам да ти сплескат главата на един камък!… — каза Бойчо е внезапно зачервеняло от гняв лице.

— Не, ти го остави на мене, даскале — намеси се Боримечката, — мене ми трябва главата му; аз ще я откъсна с ръка и ще я натъпчем във вашия топ, та да иде чак на Рахманлари, да обади на турците какво е видяла…

И исполинът впиваше алчно очи като сокол в дребния Рачка.

— Всичко, всичко ще кажа… — избъбра уплашен Рачко.

— Помни какво ти казах — рече Огнянов.

— Помня, помня, аз ти казвам, че помня…

— Вчера ли наистина излезе из Бяла черква?

— Вчера, вчера. Слънцето беше хей там ей.

— Какво имаше там?

— Нищичко нямаше, рахат си бъди.

— Ти защо остави Стефчова?

— Той ме изпъди, господ да го убие… Да ме не викат Рачко Пръдлето… Човек само за една чест на тоя свят…

Огнянов му махна да прекъсне.

— Ти вчера, преди да тръгнеш, кого видя в Бяла черква?… Видя ли Соколова?

— Видях го, вчера не — завчера, влазяше у тях си с немеца.

— Някаква гюрултия нема ли?

— Нямаше нищо.

— Или турци да дойдат?

— Нема нито едно куче.

— Не затваря ли някого беят?

— Не съм чул.

— Та всичко мирно?

— Аз ти казвам, ти мене вярвай…

— Какво приказват там хората?

— Харно приказват хората…

— Какво харно?

— Всеки си гледа работата… например аз… човек съм с къща и челяд, нарамих торбата и хайде на работа, по селата… ама ще кажеш срам — не е срам, графе: Рачко Пръдлето си е пак той, на честта си… Защото човек, защо живей, да прощаваш? За красно име на тоя свят…

Бойчо си сключи ръцете злобно.

Той беше така жаден да изкопче из устата на тоя простак какво-годе нищожно сведение за някакво близко движение в Бяла черква.

Но след още един безполезен опит той се убеди, че нищо не може да узнае, по простата причина, че Рачко сам нищо не е разбрал, и още, че наистина нищо няма в Бяла черква.

— Какво ще правиш, Иване? — попита Огнянов, като видя Боримечката, че бъркаше в торбата на пленника.

— Тия ножици не ще ли ни трябват или аз съм вол? — каза Иван, като извади една голяма ножица и една по-малка, и един сгънат железен аршин.

— Що ще чиниш с тях? Ще му режеш ушите ли?

— За топчето, майка му стара… нали трябва джепане? — И Боримечката изви голямата ножица и я раздвои на две части. После всяка част напна на коляното си: желязото чатна звънливо и във всяка ръка остана по половина от всяка половина. Аршина той начупи просто с ръце, като че чупи клечки. Па като се извърна към пленника, каза му: — Па помни, ако излезеш нечист човек, и твоята глава ще извия и ще я откъсна, па да натъпчем с нея топа! — И той изглеждаше страшно малката главичка на белочерковчанина, която би влязла в устата на топа…

— Иване, ти си иди на Зли дол, а тоя ще остане тука. Той не е шпионин, само е голям будала…

Като чу, че страшния Боримечка го отпращат, Рачко си въздъхна и се поосвободи.

— Аз, графе, да прощаваш, мога и да покърпя тия панти… Аз, като бъде за работа… от работа срам няма и човек, кога е с честта си…

— Кои тия панти? — попита го строго Огнянов.

Рачко сниши гласа си поверително:

— Тия, хайдутите, да пази господ, щяха да ми изпият кръвчицата… — И той показа с око бранителите на укреплението.

— Турете тогова да работи на окопа! — извика Огнянов към тях и отмина.

XXVIII. Духът в укреплението

Един десетник приближи до Огнянова.

— Що има, Марчев?

— Работата не я бива — пошушна десетникът: — в укреплението се вмъква деморализация.

Огнянов се начумери.

— Оня, който обезсърчава другите, ще бъде наказан със смърт, тази минута! — каза той раздражено. — Кои забележи ти, Марчев?

Десетникът му назова четирма души.

— Извикай ги!

Обвинените се явиха. Те бяха възрастни хора — абаджии и търговци.

Огнянов ги устрели с поглед и попита:

— Вие ли, господа, развращавате момчетата?

— Никого не развращаваме ние — отговори сърдито един от тях.

— Вие знаете ли такова поведение в такъв критически час как се наказва?

Те нищо не отговориха. Но това мълчание изражаваше повече упоритост, отколкото стресване.

По челото на Огнянова се изписа внезапен гняв, но той го удържа и каза спокойно:

— Идете си на местата, господа… Ние дигнахме революция и сега е късно да се разкайваме… Ние ще срещаме врага тука и къде Клисура никой не трябва да поглежда… Вие ще запазите къщята си и фамилиите си не като идете в нея, а като стоите вън от нея! Моля ви, не ме туряйте в трудно положение…

Въстаниците не си отиваха.

Огнянов ги изгледа смаян. Очевидно това беше протест.

— Какво има да кажете още?