— Повикайте ранения Османа! — заповеда беят. Яви се заптие с превързана от лакътя нагоре ръка. Той същият беше, дето смъкна дрехата от плещите на Кралича, в който случай биде ударен от куршума на другаря си. Той беше уверен, умишлено или по заблуждение, че гоненият комита го е ранил. Осман пристъпи към доктора:
— Този беше, ефендим.
— От него ли смъкна ти дрехата? Познаваш ли добре?
— Същият, той ме и рани с куршума в Петканчовата улица.
Докторът го изгледа смаяно. Той пламна от негодувание при такава тежка клевета.
— Това заптие лъже безсъвестно! — извика той.
— Излез си, Осман ага… Челеби — подзе пак беят със сериозен вид, — ти отказваш ли всичко това?
— Това е клевета и лъжа. Аз и не нося револвер с мене си, а снощи нито съм минувал из Петканчовата улица.
Онбашията се приближи до свещта, прегледа докторовия револвер, взет от масата му, и каза знаменателно:
— Четирите куршума стоят, един е изпразнен. Беят климна знаменателно.
— И тук грешка имате: тази вечер револвер не съм носил.
— Челеби, снощи по три часа, когато ставаше тая работа, ти дека беше?
Това нечаяно питане падна като гръм за Соколова. Той се силно изчерви от смущение, но отговори самоуверено:
— По три часа бях у Марко Иванов — детето му е болно.
— У чорбаджи Марка ти когато влезе, часът беше без малко четири; ние тогава излизахме — възрази онбашият, който беше срещнал доктора, когато отиваше у Маркови.
Докторът мълчеше попарен. Обстоятелствата се бяха сложили против него. Той виждаше, че се уплита.
— Или, кажи ни по-добре, откогато даде дрехата си в Хаджи Шадовата улица, додето отиде у Марка чорбаджи, дека беше? — обърна хитро въпроса беят.
Такъв ясен въпрос непобедимо изискваше и ясен отговор. Но доктор Соколов го не даде. По откритото му лице се четеше силна вътрешна борба, нравствено страдание.
Това смущение и това мълчание бяха по-ясни от изповед. Те допълняха другите доказателства. Беят виждаше пред себе си виновника, но попита за последен път:
— Кажи, дека беше по него време, челеби?
— Не мога да кажа — отговори тихо и решително докторът.
Този отговор порази всички. Нечо аазата смигна иронически на Стефчова, като че му казваше: улови се, клетият, в примката.
— Казвай, челеби! Де си бил по това време?
— Това не мога да кажа по никой начин… то е тайна, която моята докторска и човешка чест ми не позволяват да явя. Но в Петканчовата улица не съм бил!
Беят настояваше да каже, като му посочваше лошите последствия от това мълчание. Но докторът гледаше вече спокойно, като човек, който е казал всичко, каквото е имал да каже.
— Няма ли да кажеш нещо?
— Всичко казах.
— Тогава, челеби, ти ще ни бъдеш тая нощ гостенин. Заведете челебият в затвора! — каза беят строго.
Слисаният доктор излезе зашеметен от тоя куп обвинения, които не беше в състояние да обори; защото, както той сам каза, по никой начин не можеше да обади де е бил снощи по три часа.
VI. Писмото
Марко спа лошо. Нощешните случки му отнеха душевния покой. Той излезе по-рано от обикновено, да си пие кафето в Ганковото кафене. Кафеджият току-що беше отворил заведението си и наклал огъня. Марко беше първият посетител.
Кафеджиите са словоохотливи хора и Ганко, подир няколкото обезателни смехории, които избъбра, като подаваше кафето на Марка, прибърза да му съобщи приключението на доктора в Петканчовата улица с последствията, като подсоли разказа си с куп диви и безсмислени басни. Ганко разправи това с голямо въодушевление.
Въобще, нещастията на другите необходимо събуждат в дребните души три чувства: първо — удивление; второ — вътрешно задоволство, че бедата не е на твоя глава; и трето — скрито злорадство. Такива тъмни инстинкти крие в дълбочините си човешката природа. Колкото за Ганка, той имаше и по-важна причина да зложелателствува на доктора: той му беше отбил дванайсет кафета от сметката като цена на една визита. Това нечувано нещо Ганко не можеше да му прости.
Марко не можеше да се съвземе от удивление. Снощи той приказва с доктора, но ни от лицето му, ни от разговора му можеше да разбере такова извънредно нещо. После, докторът не би скрил от него такава работа.
Появлението на онбашият, който влезе в кафенето, даде възможност на Марка тозчас да се осветли. Той видя, че докторът е жертва на едно страшно заблуждение на полицията, както и това, че Краличът е избягал от ноктите й. Вътрешна радост озари лицето му. Той се обърна към онбашият:
— Аз главата си отрязвам, че докторът е невинен.
— Дай боже — каза онбашият, — но не знам как ще може да се оправи.
— Той ще може, но дотогава ще го разсипят. Кога ще дойде беят на конака?