Но случаят му дойде насреща. Вратата се отвори и една женска фигура се показа. Огнянов позна ханджийката. Тя се беше упътила къде обора с едно кринче ечемик под мишница.
Тя или го не видя в тъмнината, или не обърна внимание на него, вероятно взе го за някой турчин, който е обикалял коня си.
Огнянов я застигна и продума ясно, по български:
— Добър вечер, стрино Аврамице.
Тя се извърна учудена, по-добре, уплашена.
— Не познахте ли ме? — прибави той с ласкав глас, за да я успокои, па побърза да се назове: — Учителят на ваш Нанка… Огнянов…
— Кой, графът ли? — попита тя възчудена, като премести кринчето под другата мишница. — Ами що си тъй?…
Но тя тоз час се сети.
— Ела, ела у дома… Чакай да изсипя ечемика в торбата на коня, па да идем у нас…
След половина минута Аврамица и Огнянов влязоха през малкото прустче в една малка тъмна стаица. Ханджийката драсна кибрит и запали газева тенекиена ламбичка, която тозчас осветли мътно стаята и госта й.
— Из тая врачка се излиза в бостанчето ни, оттам през затрънената ограда се минува на улицата… Това да знаеш, ако ти потрябва — пошушна Аврамица и посочи на Огнянова мъничка една врачка, твърде ниска, щото човек само одве приведен можеше да мине през нея.
— Ами ти какво дириш тука? — попита тя.
— Отивах от Клисура за Бяла черкова… Тосун бей ме посрещна оттатък Текията и ме повърна.
На такова добродушно гостолюбие Огнянов се счете длъжен да отговаря с пълна откровеност. Та без нея и нищо не би направил…
Аврамица го изгледа състрадателно.
— Олеле, мале, горките клисурци, какво ли ще изпатят… Тая сган за тях иде…
— Клисура ще пропадне, стрино Аврамице, ще стане плен и пожар… и затова се помъчих да я спася, но, за жалост, не можах да пробия до Бяла черкова.
— Ами какво щеше да правиш там?
— Щях да подигна и Бяла черкова и тя да стане, та да станат и другите села покрай нея. Тогава Тосун бей щеше да се дръпне.
— Поразил го господ тоя чер циганин!… Ами какво ще правиш сега? — попита пак Аврамица, като не знаеше какво ще й иска Огнянов.
— Ваш Нанко де е, тука ли е?
— Тука си е.
— А Кузман?
— Тука си е и той.
— Дека са?
— В дюкяна, при баща си, шътат, па и гледат да не отнесат нещо тия зверове…
Огнянов помисли малко.
— Можем ли прати някого, Нанка или Кузмана, за Бяла черкова, утре?
Майката го погледна в недоумение. По лицето й се изписа безпокойствие.
— Той може да върви заедно с някой тукашен турчин, с когото се познава. Утре е пазарен ден в К. и рахманларци ходят да си търгуват там.
— Ами страшно е, даскале…
— Като има другар турчин, няма страшно… Па татък е мирно… Никой не ще го закачи.
— Че защо ще го изпратиш там?
— Едно писъмце да занесе на един мой човек, па тозчас да се върне назад… Утре по пладне пак ще си бъде тук.
Тук Аврамица си припомни по-първите думи на Бойча и се сети с какво послание искаше той да праща сина й в Бяла черкова. Лицето й стана угрижено.
— Че то, даскале, да попитаме баща му за тая работа.
— Аз те моля, стрино Аврамице, да се не обажда на бай Аврама… Не можеш ли извика Нанка скришно да дойде при мене, да го видя?
Огнянов знаеше, че бившият му ученик го обожаваше и би сторил всичко, ако го помолеше.
Лицето на ханджийката доби строг вид.
— Не, не, не бива без Аврамова воля.
— Но бай Аврам няма да го пусне!
Очевидно одевешната благосклонност на ханджийката поизстина. В един миг през ума й минаха хиляди опасности за чедото й, ако тръгнеше за Бяла черкова. Ней стана някак си страшно при тоя страшен и чуден човек. Тя вътрешно се разкая, че го не отпрати още в часа, и хвана да се озърта безпокойно. Но нейното добро сърце не допущаше жестока мисъл да влезе в главата й.
Огнянов забележи силното й смущение. Той разбра, че с една нерешителна и слаба жена не може да се третира въпрос толкова сериозен. Времето минуваше и той трябваше да помисли за избягването си оттука. Той реши да бъде по-скоро осветлен.
— Стрино Аврамице, повикай бай Аврама за малко време, с него да говоря.
На Аврамица олекна изведнъж.
— Отивам да му кажа на ухото, а ти стой тука и помни врачката. Ако чуеш нещо отвън лошо, да знаеш… — и тя излезе.
XXXII. Аврам
Огнянов остана самси. Той реши и с Аврама да почне откровено. Трябваше да се повери напълно на тоя човек и да се остави на неговата честност или безчестие. Задачата му заслужаваше сто живота подобни на неговия, стига да се постигнеше. Във всеки случай той се полагаше на българското чувство на Аврама: той можеше да му откаже, но нямаше да го издаде. Той чу тихи стъпки по пруста, стъпки на един човек: разбра, че иде Аврам. И той спокойно се изправи пред вратата.