Тя се отвори и ханджият влезна. Неговото тлъсто, червендалесто лице беше цяло заляно от усмивка. Той заметна вратата.
— О, добре дошел, графе, добре дошел, графе! Здравичко ли си, как си… Добре, че дойде да се повидим, да си побъбрим… Много ми е драго, как ми е драго само… Всички се радват, и жената се радва, и момчетата ще се радват: Нанко не те е видял от половина година… Ти му си учител и наставител… Добре ни дошел, добре ни дошел… Гледай, гледай…
И възторгът, и радостните излияния на ханджият нямаха край.
Огнянов беше възхитен. Той пристъпи смело към делото и в кратки думи изложи на Аврама положението и повтори пред него просбата, която по-рано бе направил на жена му.
Аврамовата физиономия се разпущаше все повече и повече от задоволство и щастие.
— Бива, бива, бива, как не бива!… Твърде добре, иска ли питане?… За народа кой не ще да помогне?
— Благодаря ви, бай Авраме — каза Огнянов покъртен… — В тоя велик час всеки българин трябва да жертвува или да помогне нещо за отечеството.
— Кой не ще да помага, има ли българин, дето да не помогне? За такава свята работа който се жали, от бога ще бъде проклет. То хубаво, то хубаво… Кое момче искаш?
— Нанка да пратим… Той е по-хитър, като по-стар.
— Бива, бива… твоят ученик… Той за ваша милост главата си дава… Щом му кажа, като ще се зарадва… Написа ли книжката?
И Аврамовият глас затрепера от радостно вълнение.
— Сега ще напиша билетче. — И Огнянов затършува из пазвите си. — Нямаш ли парче книжка?
Ханджият извади из пазвата си къс оваляна хартия, сложи дивита си пред Огнянова и каза:
— Ти напиши билетчето, а аз да прескокна до дюкяна: ония кучета, знайш, цели обирници.
— Завърни се по-скоро, бай Авраме, с Нанка мой, че аз, както ти казах, няма да се бавя, ще си тръгна.
— Сегичка ей. — И ханджият, като хвърли последен и сияющ поглед въз госта си, хлопна вратата.
Огнянов в една минута написа билетчето. То съдържаше следующите няколко реда:
„Въстание пламнало, в разгар! Не стойте ни една минута: обявете въстание тозчас. Една чета да удари в гърба Тосун бея; друга да дигне селата… Кураж и вяра!… След малко и аз ида при вас да умра за България. Да живее революцията!
Той се поздравляваше с успеха; той никога не би предполагал такава готовност и патриотизъм у Аврама. Той се ослушваше с нетърпение сега, да чуе стъпките на бащата и сина. Уличните мълви и лаеве глухо пристигаха дотук… Ламбицата жумеше, блещукаше тъжно и пущаше нагоре един стълб вонещ дим.
Ненадейно един писклив раздирателен вик, един женски плач се разнесе в съседната стая.
Огнянов потръпна.
Позна, че тоя глас принадлежеше на Аврамица.
Защо това плачевно викане?
Неволно страх го налетя.
Той се ослуша пак в полутъмната стая, чу някакви глухи стъпки от сайванта, които се отдалечиха нататък.
Тогава той отиде до ниската врачкà и я дръпна.
Врачкàта се не отвори. Той дръпна силно. Но тя стоеше като закована. Ужас го обзе, косата му настръхна.
— Предадоха ме! — изпъшка той.
В същия миг някакъв шум се чу откъде врачката. Гаче увираха ключ в нея. Изведнъж тя се отвори и из отверстието лъхна вътре нощният ветрец. Огнянов впери поглед в тъмната дупка, отворена към градината. Тогава се показа в нея една глава.
Това беше Аврамица.
— Излизай де — пошушна тя ниско. Колкото слабо и да огря ламбицата лицето й, Огнянов съгледа по него, че се лъскат сълзи.
Той се провря и се озова в градинката.
— Оттука — издума ниско Аврамица, като му показа една слива до оградата.
И тя се изгуби в мрака.
Огнянов се прехвърли през трънака на оградата се намери на заднята улица. Тя беше пуста. Той търти из нея. Тя го изведе пак пред хана.
Там се сблъскà с една тълпа въоръжени турци. Те нахълтаха през вратнята и потънаха навътре в двора…
Огнянов се изгуби и той в тъмнината.
XXXIII. Нощта
Далеко подир полунощ Огнянов, след доста премеждия, се завърна на укреплението.
Защитниците бяха будни още, натъркаляни в тъмнината на черги и на рогозки, донесени от къщята им. Те гълчаха тихо под ямурлуците си, с очи обърнати към безлунното звездно небе. Огнянов се промъкна безшумно между тях и се тръшна убит, сломен физически и нравствено. Той се мъчеше да съсредоточи разпилените си мисли или поне да си докара сън, който му беше необходим — за да може крепък да срещне утрешния ден… Но мислите му хвърчаха из пространството разсеяни, като подплашен рой пчели, а сънят все бягаше от клепките му. Но не се заспива лесно в надвечерието на едно сражение, по-добре — катастрофа.