Настрана ставаше един разговор, доста тихо, между една малка група въстаници, налягали наблизу. Тоя разговор привлече вниманието му.
— Ти как щеш я обръщай, нашата работица е спукана — казваше един.
— Измамиха ни, измамиха ни, братко — въздишаше друг.
— Изпи ни кукувица ума, та послушахме тия чапкъни… Запалихме сами къщите си — обади се трети.
— Що ни нам трябваше въстание!
— Сега да го опяваме, късно е вече.
— Ами?
— Лек, лек да се търси.
— Лекът е само един: да си плюем на краката — каза един познат Огнянову глас.
— Така, така, Бежанова майка не плаче.
— Ами Стоянова — допълни друг.
— Утре да очистим през Върлищница.
— По-добре още сега…
— Не може, караулът ще ни спре…
— Утре, утре.
— Да, в шашармата.
— Та тогава всички ще бягат, другите ще ни изпреварят.
— Огнянов е само куче… Той да ни не забележи.
— Ха, Огнянов офейка още вчера…
— Офейка?
— Само ние, клети, излязохме умни…
Огнянов се повдигна и извика:
— Лъжете, нещастници, аз съм тука!
При тоя страшен глас, който се разнесе из мрака, всички се спотаиха…
Огнянов с възмущение и с ужас чу тоя разговор. Нямаше съмнение, че той изразяваше общото настроение на въстаниците в това и в другите укрепления. Гласът на един от говорившите му се стори познат по-отдавна време… Но кой беше — не можеше да си спомни.
— Боже мой, боже мой! — мислеше си той, като теглеше хубаво предниците на ямурлука въз гърдите си, за да не пропуща острото нощно духане. — Какво стечение на обстоятелствата! Какви разочарования! Какви измени!… И подир това милей за тоя проклет живот, искай да живееш!… Утре имаме сражение и аз още отсега предвиждам края му… Паниката е в сърцата; страхът от смъртта е разслабил ръцете и затъмнил ума на ония, които са дошли тука, да я търсят… Тоя народ беше въодушевен, той се надяваше, той вярваше като дете и сега като дете трепери… Подлостта на едни увлече в подлост други… Бяла черкова и другите излъгаха надеждите ни, деморализираха Клисура… Това е подлост, това е коварна измяна на общото дело… Тоя интригантски град бил способен само измени да прави, изменници да ражда. Той знае да ражда Кандовци, Аврамовци, той знае да създава Ради! Ах, и тая Рада, която отрови последните часове на живота ми! И аз диря смъртта, аз го напущам сега с проклятия… А как бих умрял щастлив и горд, боже мой, любим, озарен от лъчите на любовта, уверен, че ще да има да капне поне една чиста сълза на моя гроб непознат… Да умреш, когато за тебе всичко е умряло в тоя свят, когато виждаш своите кумири в калта, своите идеали погребани! Любовта, революцията!… Как е мъчна и безнадеждна такава смърт! О, как е тя желателна, необходима за нещастните като мене!
Планинският вятър духаше тъжовно над задрямалия кър. Шумата на околните гори изпращаше глух и зловещ шум, който тъмнината правеше още по-грозен. Всичките върхове, долове и планини наоколо, всичката природа пъшкаше настръхнала. Звездите на небето бързо и безпокойно трепкаха. Сегиз-тогиз нощна птица се обади в пущинаците и пак се възцари мъртво мълчание… Планинският вятър провлечено, печално шуми над главите на лежащите до окопите въстаници като далечно стенание. Това стенание се отзовава в душите им болезнено и ги кара да се тряпкат и озират в тъмнината. И пак падат в безпокоила дрямка, напълнена с бледни призраци на ужаса, пресичана от тръпките на студа и ледните целувки на вятъра.
Най-после кресливият хор на клисурските петли зацепи нощния въздух и изпълни самотните планински с живия си привет, предвестник на зората, на златното слънце, на живота и на подновяването празника на пролетта.
XXXIV. Утринта
Въпреки тревожното състояние на духа си, Огнянов заспа най-после и спа дълбоко два часа. Такъв крепък сън посещавал, уверяват, и осъдените в предвечерието на смъртното им наказание. Призори той се сепна и се озърна наоколо. Природата се разбуждаше. Развиделяваше се навсякъде. Небето, белезняво-бледосине, бе изгубило последнята си трепкава звездица. То побеляваше повече и повече на изток. Една червена, яркоогнена тъсма лежеше надлъж по върховете на планините там. Това приличаше на зарата на някой отдалечен пожар. Прозрачни мъгли още се пластяха в гънките на урвите на Рибарица, но снежната й корона се руменееше вече от отблясъка на възточната заря… Само Богдан беше застлан още с мъгла и имаше настръхнал и студен вид. Но полека-лека мъглите се разсяха, виделината ставаше по-бяла и по-силна и зелените планини, гори и могили околовръст се усмихнаха и погледнаха радостно под лазурното небе на тая пролетна утрина. Някъде в гората ранни славеи запяха.