— Олеле, мале! — извика се болезнено наблизу. Огнянов трепна от тоя вик и се обърна на лява страна, отдето той дойде.
В окопа възнак беше паднал Викентий. Червен чучур кръв шуртеше между шията и гърдите му и почерняваше ровката земя. Куршумът беше го пронизал смъртоносно. Тая кръв изми позора му…
Чичо Марин го изнесе настрана под една заслона, за да го поемат други и отнесат в града. Но никого нямаше там. Височината беше пуста…
Опразнените ложементи немееха грозно. Само редки гърмежи от другите незаплашвани върхове, на север и запад от града, присъединяваха се, безполезно впрочем, към Огняновото укрепление, което привличаше сега куршумите неприятелски като един магнит железните стърготини. Турците на орляци продължаваха да настъпват насам и гърмяха непрестанно. Те се промъкваха предпазливо през лозята и през гюлищата, които още ги деляха от укреплението, снишаваха се до случайните заслони, лягаха инстинктивно при всяко съглеждане, че ще гърмят от някой връх. Те запревзимаха едно по едно укрепленията, изпразнени по-рано от паниката. Вместо въстаниците или труповете им те намираха там оръжия, паласки, чанти, дрехи и други плячки. Намериха и черешовите топове, изнесени вчера вечер по два, по три във всяко укрепление. Освен два, другите стоеха още пълни, никому не беше дошло на ума да им запали фитила, та и дух не бе остало за това.
Турците се показаха и на височините на Шайковец, и над самия град. Из улиците му запращяха пушки против тях и свалиха знаменосеца и още едного. Но съдбата на боя и на града, който се бе задимил на няколко места, беше решена вече в полза на Тосунбеевите пълчища. Те с викове, на черни рояци, се спуснаха от урвите към нещастна Клисура, като черни рояци врани на някой пресен труп.
XXXVI. Рада
Щом първите гърмежи по върхищата известиха на Клисура, че фаталния бой настая, народът, обзет от луда паника, удари на бяг към Копривщица, през Върлищница, тясно планинско гърло в Средня гора, из което иде реката със същото название, та се влива в Старата, на югозападния край на града.
Госпожа Муратлийска, у която беше на гости Рада, прибра набързо по-ценните си вещи и децата си, за да напусне къщата си и да бяга с другите. Тя се отби при Рада да я вземе. Но при всичките й молби, Рада не щеше да я последва, решена да остане в къщи… Добрата госпожа Муратлийска със сълзи на очи и на колене я молеше да тръгне тозчас; тя не можеше да я остави на такава страшна участ. Турците се показаха вече над яровете на града; всяка минута беше драгоценна.
— Иди, иди, како Анице, отведи децата… моля те, остави мене — викаше Рада и тласкаше към вратата госпожа Муратлийска.
Госпожа Муратлийска я погледна уплашена и сключи ръце в безнадеждност. През прозореца видя, че турците се спущат вече към града. Тя се възчуди що да стори.
Очевидно, само едно отчаяние можеше да доведе Рада до такова безумно упорство. И наистина, тя беше жертва на дълбоко отчаяние.
От часа на ужасното спречкване между Огнянова и студента тя остана като сломена, като убита под удара на презрението на любовника си. В смайването си, тя не можа тогава да се оправи, а после не го видя вече. Прочее, Огнянов и досега остаяше в ужасното си заблуждение и с безпределна омраза и отвращение в душата към нея… Ако умреше в боя, той щеше да умре с проклетия на устата и в жестоки, нетърпими нравствени терзания. Тая мисъл я привеждаше в ужас. Тя нямаше ни минута покой. Съвестта й я гризеше, че тя можеше да го успокои, да го разувери, а не стори това. Тоя благороден човек щеше да умре окаяно, отчаян, защото той смърт беше отишъл да търси — той се не боеше от смърт — и тя беше длъжна да му я направи поне по-лека, да умре по-спокоен и утешен от мисълта, че умира любим и обожаем… А може би и да го изтръгнеше от ноктите на смъртта — той тогава не би я нарочно дирил — и да го запази за себе и за отечеството… Но той не слезе ни един път в града. Напразно тя се опитва няколко пъти, под разни предлози, да иде до окопите и да се види поне на минута с него, та било, че си навлякла негодуванието на огнения му поглед; ней упорно се отказваше достъп при укреплението… Едничка утеха й беше свиждането със Стайка, Боримечковата булка, нейна съседка Боримечката на три пъти бе слизал в града с разни мисии и пътем се бе отбивал при жена си и и съобщил нещо за Огнянова. Чрез Стайка, прочее, Рада узнаваше, че Огнянов е жив и здрав, че е твърде улисан, но нищо повече от това. В тия шест дни, дълги като векове, заедно с мъките й нарастваше и любовта й към Бойча, толкова нещастен, колкото и храбър. Тая страст достигна до култ. Ней й се представяше тоя рицарски образ, разхубавял още от красотата на мъжеството и окръжен от лъчезарния ореол на славата, как с горчива усмивка среща смъртта, там на ония върхове, без да се обърне веднъж насам да хвърли един поглед, да пошушне едно сбогом към оная, която не може да живее без него и която той е стъпкал с презрението си… Снощи пръв път тя се видя с Ивана Боримечката, даде воля на чувствата си и плака пред него с горещи сълзи. Добрият Иван я утеши, както знаеше, и й се обеща незабавно да предаде писмото й, набързо написано с молив, на Бойча. (По причини, които знаем, то биде връчено Огнянову току в началото на боя.) Но тя не прие ни думица отговор, словесен макар, и скръбта и отчаянието й нямаха предел… Тя чувствуваше, че не ще живее, ако Бойчо занесе презрението си в гроба, към който тя го е най-вярно тласнала; ней й се виждаше отвратителен тоя живот вече, за който изворът на любовта и щастието безвъзвратно беше пресушен.