— Подир един час — той рано иде.
— Вие доктора трябва да пуснете, аз ще стана поръчител за него: ще си заложа къщата и децата. Той е невинен.
Онбашият го погледна учудено.
— Няма нужда от поръчител, него го откараха вече.
— Кога? Къде? — извика Марко.
— Още тая нощ го изпратихме пеша за К., със заптиетата.
Марко пламна от негодуване, което не можа да скрие.
Онбашият, който го почиташе, каза му с дружелюбно-внушителен тон:
— Марко чорбаджи, по-добре ще сторите да се не месите в тая вонеща работа. Що ви трябва? В тия времена никой никого не познава.
Онбашият изпи кафето си и каза:
— И аз подир половин час ще тръгна с писмото на бея, дето са притворени и бунтовните книжа на доктора. Ако питаш, те са само важни и те ще го съсипят. Защото другото, Османовото нараняване като че не е от доктора, а е станало грешка от нас. Това от раната му се позна. Па там началството да види. Ганко, дай ми някоя непотребна хартия да завия писмото, да се не мачка.
И той извади из пазвата си голям плик с червен печат, който уви с листа, що му даде кафеджията. Подир като изпуши още една цигара, онбашият здрависа Марка и си излезе.
Марко остана на мястото си умислен. Кафеджията гърбом към него умиваше вече главата на Петка Бъзуняка. Марко стана и излезе.
— Добър час, бай Марко! Че що бягаш тъй скоро? — викаше берберинът, като натъркваше силно главата на пациента с бели вълни от сапунева пяна. — Или ще береш ти на доктора грижата? Кой каквато я дробил, такава ще я яде. Защо не дойдат да грабнат бай Петка Бъзунякът? Бъзуняк, какво казваш ти?
Главата избърбука нещо в пяната, но не се разбра какво. Скоро берберинът окъпа Бъзуняка, избриса му главата и лицето с пешкир от съмнителна чистота, подаде му пукнатото огледало и му каза: „Наздраве!“
Когато излазяше да лисне помията на пътя, Ганко срещна на прага бай Марка.
— Забравих си табакерата — каза той и бързо отиде към миндера, дето беше остала.
Бъзунякът в това време остави грошче на огледалото и си излезе. Ганко се върна.
— А бе, Ганко, я, дор има време, кажи ми сметката, да ти платя. На края на месеца аз плащам — каза Марко.
Ганко показа с пръст на тавана, дето имаше много тебеширеви резки:
— Ето ти тефтеря, прочети и плащай.
— Че тук няма мое име забележено?
— Аз тъй я карам, алафранга.
— Ти с такава катастима скоро ще хвърлиш топа, Ганко — шегуваше се Марко, като вадеше кесията. — Бре, я виж, оня си оставил писмото — прибави той, като показа поличката.
— Ах, писмото на онбашията! — извика Ганко учуден и погледна въпросително Марка, като че искаше мнението му.
— Прати му го, прати му го по-скоро. — каза Марко намръщено: — На, двайсет и осем гроша и руб, съблече ме, холан!
Ганко изгледа смаян и си пошушна: „Чуден човек е тоя бай Марко. Залага си къщата за оня мечкарин, а не ще да хвърли това писмо в огъня. В един миг — беше и няма го.“
В това време влязоха нови посетители и скоро кафенето се напълни с облаци дим и с разговори върху докторовото нещастие.
VII. Геройство
Слънцето беше излязло високо и прекарваше зарите си през зелените лози, които висяха над манастирския двор. Тоя двор колкото беше мрачен и грозен нощя, дето всякой предмет добиваше образ на привидение, толкоз сега беше спокойно весел, тих и светъл. Птиченцата го оглашаваха с радостни цвъркания; прозрачните струи на кладенчето чучуркаха приятно и весело; стройните кипариси и тополи шумяха сладостно от утринния горски ветрец. Всичко беше тука ясно и празнично. Даже и околните чардаци с намръщените си килии гледаха по-приветливо и звънтяха от гласетата на ластовичките, които обикаляха своите гнезда.
Сред двора, под лозите, пристъпваше величествен старец, гологлав, с бяла брада до пояс, в дълга морава антерия. Той беше осемдесет и пет годишният дядо Йеротей, величава останка от миналия век, почти развалина, но развалина могъща и почитаема. Той доживяваше последните дни на дълголетния си живот тихо, просто. Всяка заран той правеше тука разходка и гълташе свежия планински въздух и се радваше като дете на слънцето и небето, към което беше на път.
Недалеко, до един стълп на лозата, като контраст на тоя паметник на миналото, стоеше дякон Викентий, с книга в ръка. (Той се готвеше да постъпи в руска семинария.) Младост и надежда вееше от юношеското лице на дякона; сила и живот блещяха в неговия мечтателен поглед. Тоя момък беше бъдещето и гледаше в него със същото доверие, с каквото старецът гледаше във вечността.
Само безбурната манастирска ограда може да настроява душата така съзерцателно.