— А при всичко това, чудно нещо, готовността в Бяла черкова беше тъй голяма!… — думаше си Огнянов замислено.
— Я се остави, холан, то по-добре, че оцеляха… каква файда, че щяха да изгорят?
— Бе що чудо села станаха на пепел — обади се друг, — ти вижда ли как свети нощес небето?
— Виждах — отговори Огнянов мрачно.
— Светът се изпотроши… Та това въстание ли беше! То беше резиллик… И ние, дърти магарета, се полъгахме още… Да дават ответ на бога ония, които помамиха народа. Кога не било уредено, защо си не налягахме парцалите?
Огнянов слушаше мълчаливо тия натяквания и клетви. Това го огорчаваше, но той се не сърдеше. Те бяха ако не съвсем прави, то твърде естествени в устата на тия разорени люде… Той сам неведнъж в душата си бе укорявал народа, както те укоряваха водителите му. Печални и логически последствия на неуспеха.
— А бе какво сте се разкиснали, та се плачете, като че бог знае какво е станало… От бога и от света Богородица така било писано… Та ако Клисура загина, няма да загине Българията я! — помъчи се да ги утеши Боримечката.
— Бай Иване, какво е булката? Къде я отпрати? — попита Бойчо.
— Стайка ли? Майка й… оцеля тя… заведох я на Алтъново, а оттам на… а бе забравих да ти кажа каква работа стана с даскалицата!
Огнянов потръпна при тия думи. Той чувствуваше какво е станало с Рада, но се боеше да узнае и от другиго ужасната истина. Той бе видял през нощта срутването на Радиното жилище и пламтящите съсипии на къщата, под която бе затрупана девойката, ако по-рано още не е турила край на живота си… Късно беше, когато той поиска да я избави… И тая мисъл като страшен товар тежеше на душата му. После, и друго чувство, за което той не искаше да си дава отчет, размиряваше душата му и я тревожеше мъчително.
— На косъм бе остало да загине хубавата девойка…
— Как, жива ли е? — извика Бойчо.
— Жива, жива, даскале… ама да не беше Боримечката…
— Де е тя сега? — попита Бойчо смаян, като искаше в един миг всичко да прочете в голямото, грапаво и добродушно Иваново лице.
— Не се грижи, на добри ръце я предадох — успокои го Боримечката.
Сега една блажена лекота усети сърцето на Бойча. Лицето му светна и той каза разтрогнат на исполина:
— Благодаря, бай Иване! Ти ме избави от едно страшно мъчение.
— А бе — подзе Иван, — то добре стана, че наша Стайка ми обади навреме… защото Аничка, сайбийката де, като тръгнала да бяга, видяла наша Стайка, па й казала: „Мари, Стайке, обади на Ивана (на мене де), че Рада не сака да бяга, колко я молих, та не оставяйте даскалицата, ами насила я отведете с вази си…“ Когато чух това, майка му стара, аз ли ще я оставя?… Като се затекох… тя заключила вратата, удрям, викам, не отваря, троша, влазям вътре… Гледам: тя стои там при масата, държи свещ в ръката, една вулия на масата.
— Вулията с барута? — изкрещя Огнянов настръхнал, като разбра каква смърт си е готвила Рада.
— Вулия с барут зер, да хвръкне до облаците на хиляди парчета!… Гледай ти, глупаво момиче. Ама и аз тогава не сещах, че това е барут — продължи Боримечката, — ами влазям и право към нея. То от господа ли беше, вятър ли влезе из вратата, свещта угасна… „Какво чиниш тука, даскалице? Всички бягат, ги тука какво чиниш?“ Па я грабвам и хайде къде Балкана, наша Стайка подир нас. Станка я раздумва, тя плаче, охка… Ех, даскале, колко сълзи пролива за тебе!… Аз те зная за убит, но я лъжа (зер хитрост трябва), казвам й: „Даскалът е жив и здрав, даскалице, не се грижи, даскалице…“ Ами нали се забавихме… При Върлищница турци, вече не се отива натам… Бре, тясно!… Какво да се прави?… Тогава уловихме гората, та по среднощ в наше село… Предадох й даскалицата, и Стайка на наш Вълка, на шурея де, па улових пак Стара планина! Та ти си бил жив, а? Майка му стара!
Огнянов стисна мълчаливо ръцете на Боримечката.
— В Алтъново ги оставих, но те ще са сега на Бяла черкова, за там Вълко щеше да ги закара на заранта, в кадънски фереджета… В Алтъново все е страшно от читача… А в Бяла черкова, казват, е мирно… Ти, даскале, като идеш там, намери и наша Стайка, моята невеста де, да й кажеш много здраве от мене и че си ме видял тука живо и здраво… Па кажи й, че ям все пържени зайци и бял мъж, да ме не мисли.
— Аз, бай Иване, надали сега ще ходя в Бяла черкова.
Боримечката го изгледа зачудено.
— Ами нали за там отиваш?
— Не ща вече.
— Ами къде ще идеш?
— Ще видя…
— Хай да те водим за Влашко…
— Не, вие вървете сами и се разделете, не е добре много души наедно…
Вечернята тъмнина застилаше дола и пълнеше дупката. Рекичката клокочеше жаловито. Смрачаваше се вече. Скитниците едвам можеха да се видят. Иван Боримечката и клисурците станаха да вървят.