— Дай, даскале, да се целуваме до три пъти. Господ знае кой ще оживее от нас — каза Боримечката.
Опростиха се и се разделиха.
Огнянов остана самичък.
Тогава легна на очите си и плака като жена.
Накипелият вулкан от страдания в гърдите му се изля в горещ поток сълзи. Пръв път плачеше с глас тоя железен момък. Неговото нравствено мъжество се ломеше. Мъкотия, разочарования люти, угризения на съвестта, болеж за безчетните жертви нахалост; при това, любов безнадеждно убита, озлобление, безутешност, чувство на усамотение и на безцелност в живота, рой възпоминания, и светли, и мрачни — еднакво отровни — всичко беше в тия сълзи. Той насърчаше тия бедни хора, жертви на пожара, раздухай от него и от другарите му, а сам беше съкрушен и убит. Той снася мълчаливо пред тях това страшно наказание. Той се мъчеше да има самообладание пред клисурците, когато из неговото сърце течаха кърви и то се гърчеше в гърдите му като пребита змия… Па и тая Рада, която не може да забрави!… Която плакала там!… Той се възмущаваше против себе си, че при скръбта за отечеството му сърцето му се свива и боли от тая друга скръб. Но той не може да му повелява да не боли… Нека боли, но всичко е скъсано, никаква прошка, никакво примирение, никога в Бяла черкова! А то пустото дърпа като безумно натам, като че търси другата си половина… Не, не, той няма да се върне там, в Бяла черкова, люлката на любовта му: тя е сега черна като гроб… Той й каза в Клисура, че скъсва всичко с нея, с изменницата. Той я унищожи с погледа си, той я стъпка с презрението си. В клисурския пожар той рискува живота си да я избави, но това той го стори не от любов, то не можеше да бъде от любов, ами от друго побуждение… Може би от рицарство… и това той върши несъзнателно, без да си обяснява как… Да, сега няма да иде тамо да види, макар и отдалеко, един оплют кумир от него. Гордостта му се възмущава. Той ще върви за Влашко, как да е ще допъпли, толкова души отиват. В Бяла черкова ще се крие като звяр, па може и да го издадат врагове, па и няма работа там… Във Влашко, във Влашко — гостоприемната земя на свободата, там ще може пак да работи нещо за България, додето заздравят раните й… Там може да се диша свободно… На север, на север!
И Огнянов се упъти на север.
Небето беше облачно. Тъмна мрачина царуваше по глухите пущинаци на планината.
Цяла нощ вървя той през върхове, през долове, за да се отдалечи по-скоро от първата си посока, нова решителност окрили силите му, подкрепени и от храната.
Заранта той се озова на един планински връх. От тоя връх се видеше на юг една прекрасна зелена долина. Той позна Стремската долина. Бяла черкова беше в подножието на планината! Трябваше да се изпълнят съдбините му…
IV. Знамето
Огнянов, като пробуден от тежък сън, позна заблуждението си. Той мислеше, че е вървял на север, а то било на противоположната посока! Но късно…
Дошъл сега над Бяла черкова, заварен от деня на тоя гол балкан, далеч от някой букак или друго място за укриване, той видя, че ще бъде безумно да се връща назад, да се изложи самоволно на явна гибел. Едничкото, що му остаяше да стори, беше да се спусне в дълбокия дол на Манастирската река, който представяше добра заслона, а оттам да премине в Бяла черкова. Той трябваше да се покори на волята на съдбата и реши да иде там, отдето бегà цяла нощ.
Огнянов, както и Кандов, пръв път любеше. Той беше новак в тая борба на любовта, която не прилича на друга.
Един наранен човек, въобще, ненавижда врага си, който го е ударил.
Едно мартиризирано сърце — често люби по-силно своя.
Още повече: то извинява — Алфред де Мюсе би казал — прощава.
Уязвеното самолюбие, което във въпроса на любовта носи име ревност, убива ръката, която му е нанесла удара, или търси лек в нея за раната. Първото по-лесно я заживява, или по-добре — заглушава бодежа й с друг по-силен; второто я облива с балзам и рови с нажежено желязо. Но към него прибягват повечето.
Любовта, най-егоистичното чувство, е наклонна на спогодби.
За щастие на Огнянова, неговата сърдечна рана беше му нанесло въображението му — не измяната на Рада. Първото разумно разяснение щеше да прекрати страданията му. Трябваше да дойде на помощ случаят.
Тоя случай се представяше.
Но Огнянов видя в него едно коварство на съдбата.
Затова, когато дойде над падината, дето са изворите на Манастирската река, и видя рядка елова горица, израсла на каменистата урва, той веднага измени решението си.
— Не — каза той, — в тия борики мога да се притуля днес, па довечера ще тръгна назад… В някое балканско село ще се предреша и после — за Влашко… Никога, никога при Рада!