Огнянов се отстрани от това страшно зрелище и бързешката се повърна по стъпките си. Той се спрепна в няколко гроба и те извикаха сърдито в мрака.
Когато дойде пак до зида на оградата, той се спря, самообладанието му се повърна; той поиска да си обясни що значеше всичко това. Защо и как е дошъл Кандов ранен в Бяла черкова? Как е убит тука, той и другите? Въстание ли е имало и той е паднал жертва в него, или е дирил убежище просто — и бил усетен и убит? Какво беше това знаме на Балкана? Каква беше тая стрелба в града? Какво е това мълчание сега? Огнянов не можеше да намери отгатка на тия въпроси. Във всеки случай тук се е случило някакво голямо нещастие. Той размисли какво да прави сега. Да влезе по среднощ в тоя умрял град и да тропа по портите, в съвършена неизвестност за положението, видеше му се премеждливо и безразсъдно. Това страшно мълчание, което царуваше в Бяла черкова, го вледеняваше, то беше по-грозно от най-грозния шум. То приличаше на капан. Тогава реши да дочака съмвание в манастирския дол и утре да съобрази как да постъпи.
И той се прехвърли пак през оградата.
VI. Посланица
Огнянов преспа в една воденица, в Манастирската река.
Много рано сутринта той се изкачи по яра, който е над аязмата, настръхнал с разноформени скали, прилични на истукани, и зад тях се скри, без да бъде виден от някого.
От тоя наблюдателен пункт той можеше да види всичко в дола.
Долът беше още пуст. Шумът на реката екливо се издигаше между гранитните урви: водениците и чарковете гърмяха и увеличаваха екота в тая планинска усоя. Небето се синееше весело, обливано от утринните зари на слънцето; те увенчаваха вече и върха на балканското бърдо. Ранните лястовички се стреляха из въздуха, гонеха се с причудливи и безследни зигзаги и се къпеха в невидимите вълни. Лъхна и утринният ветрец и разлюля дивите фиданки, изникнали по скалите; златната вълна на слънцето се плъзгаше по зелената северна стръмнина, заля черния куп на елите, спусна се по гладката тревица и позлати горния край на яра, дето беше Огнянов. Но из пътеката на дола още никой не минуваше. Огнянову се стягаше душата да чака на това място, да се продължава за него неизвестността… Той впиваше очи в дола, дано зърне някого, да узнае що става и ако може, да му изпроси дрехи, за да може по-безбедно да се промъкне в Бяла черкова. Но никой не се задаваше долу и нетърпението на скитника растеше. Само шумът на реката отговаряше на безпокоилата му душа.
Най-после погледът му светна. Врачката на едни чаркове се отвори и едно момиче излезе и отиде до водата и там захвана да си плиска лицето.
— Марийка! — каза си Огнянов радостно, защото неговият остър поглед откри в момичето сирачето на покойния дяда Стояна. Той сега се сети, че то шъташе при чича си в чарковете, след смъртта на баща си. Провидението му идеше на помощ.
В един миг той се спусна при реката и попритулен зад една канара, той я повика на име.
Марийка избрисваше вече с престилката лицето си. Тя се озърна на гласа и като позна Бойча, който се показваше до половин, тичешком отиде при него.
— Бачо Бойчо, ти ли си?
— Ела, Марийке, тука — повика я Огнянов при заслоната си.
Момичето с изпулени, но с радостно удивлени очи изглеждаше Огнянова. Той беше със страшно измахнато лице, в дрехи изцапани с кръв и кал, гологлав, изнемощял, както трябва да е един човек, който десетина денонощия се е борил с трудове, с безсъници, с човеците, със стихиите, с глада и лишенията и с опасности на всяка крачка. Всеки други в тоя час и в тоя пущинак би уплашил момичето, но Огнянов упражняваше върху него сладко и страшно обаяние.