— Какво има, Марийке, в града? — бяха първите му думи.
— Турци, бачо Бойчо.
Огнянов се хвана за челото и се замисли.
— Какво беше това пушкане вчера? Какво става там?
— Вчера ли, бачо Бойчо? Не зная, бачо Бойчо.
— Не чу ли пушките?
— Аз вчера не бях в Бяла черкова, бачо Бойчо.
Марийка не знаеше да отговори, но Бойчо вече усещаше истината: имало е опит за въстание, но е било тоз-час потъпкано от турците, които сега държат Бяла черкова.
Значи, късно е пристигнал. Един-два часа по-рано там, Огнянов, може би, даваше друга посока на работата. Това закъсняване беше една от ония фаталности, които често повлияват въз съдбините на цял народ…
След две минути размишление Огнянов попита:
— Марийке, има ли други в чарковете?
— Чичо Минчо, спи още.
— Марийке, ти знаеш де стои доктор Соколов?
— Зная, у бабини Якимичини.
— Там. Знаеш ли де стои Бързобегунек, немецът, оня с брадите?
— Дето прави черни човеци ли?
— Той, той, Марийке — каза Огнянов, като се усмихна на невинната епиграма, пусната срещу бедния фотограф.
— Можеш ли ой, гълъбче, да занесеш нещо до тях?
— Бива, бачо Бойчо — отговори радостно момичето.
Огнянов потърси в джеба на сетрето си и извади един молив и едно късче хартия, твърде смачкано. То беше Радиното писмо. При вида му няколко капки пот избиха по бледното му чело. Той с разтреперана ръка отдра бялата половина от хартийката, прилепи я на камъка и надраска там няколко думи, па я сдипли.
— Марийке, нà тая книжка, да я занесеш на доктор Соколова; ако няма него, занес я на немеца; скрий я хубаво в пазвата.
— Бива.
— Като те попитат де се крия, ти да кажеш, но само тям да кажеш, чуеш ли? Да кажеш, че съм в запустялата воденица, зад Хамбаревата воденица.
Марийка обърна очи на северния край в дола, дето усамотено стърчеше полуразрушената воденица.
В записката си Огнянов не тури името си, нито скривалището си, от страх да не би по някаква поразия писмото да не иде по назначението си, а да падне в опасни ръце. Той беше уверен в пълната преданост на Марийка, но не смея да я натовари само с устна поръчка, да не би по простодушието си да напакости.
За да втълпи още по-дълбоко в ума на Марийка съветите си и важността на мисията й, той прибави тихо:
— Защото, Марийке, ако изгубиш писмото или се измамиш да кажеш другиму, че си ме видяла и дека се крия, турците ще дойдат и ще ме заколят… Варди, гълъбче!
При тия думи Марийкиното лице стана изведнъж сериозно и уплашено и ръката й неволно попипа мястото под мишницата, дето стоеше увряна под дрешката й Бойчовата записка.
— Аз ще ида да обадя на чича, че ще ида за хляб — каза Марийка.
— Добре, Марийке, само помни хубаво каквото ти казах.
Марийка влезе в чарковете.
Бойчо се притули пак: зад един камък и чака да види Марийка, като тръгне.
Той чака цял час, в страшно безпокойство. Най-после видя босата Марийка, че излезе и заприпка по острите камъни, що застилаха пътеката, и се упъти към Бяла черкова.
VII. Неуспехите на Марийка
Когато излезе на полянката пред манастира, Марийка се спря запъхтяна и се озърна безпокойно, но видя, че никой я не видя, и тя тичешката продължи пътя си. До самия град тя не срещна ни една жива душа, кърът беше запустял, пуста се видеше и улицата, из която щеше да влезе сирачето. Изведнъж Марийка пак се спря. Тя видя, че из другия край на улицата се зададоха и идеха трима турци. Обзе я страх от тия хора, тя се повърна без размишление и удари надолу между градините и гюловете, за да влезе в града през другата улица, от запад. По тоя начин тя правеше голяма забикалка, която туряше по-голямо разстояние между нея и Соколовата къща. Най-после Марийка се озова при западния край на града. Отдясно се простираше широкото голо поле, отляво — градът с тясната улица, която се отваряше между два реда ниски дюкянчета. Тя беше действително пуста: ни турчин, ни българин се не мяркаше там. Всичките бакалници бяха затворени, и вратите, и прозорците, които имаха капаци; но тая пустота успокои невинното момиче и то фукна към улицата. Току-що Марийка направи десетина крачки, нещо я накара да се обърне назад и тя остана като закована. Недалеч из полето се издигаше високо над нивята голям облак прах и из тоя прах пристигаше една глуха шумотевица от тежки стъпки, конски тропот и размесена глъчка. Скоро с праха и с шумотевицата се зададе и онова, което ги произвеждаше. То беше ордата на Тосун бея. Тя се връщаше, метежно и победоносно, след три деня плячкосване и грабеж, от клисурското пепелище… Пешаци, конници вървяха размесено, обременени с оръжие и плячка…Скоро тя допъпла като мътна вълна до улицата, изпълни я и потече из нея с див шум и грухтене. Това беше само част от ордата, състояща от няколкостотин души башибозуци, все жители от околностите на изток от Бяла черкова. Сега те идеха триумфално със знамената си, с користите си и с трофеите си — колкото бяха могли да понесат със себе си. A всичко остало идеше отзад, на безкрайна върволица от коля. За повече леснотия башибозуците бяха навлекли по-скъпите дрехи, плячкосани в нещастна Клисура, на себе си. Така щото тая кръвожадна сган имаше в същото време и комически вид, тя приличаше на едно шествие на карнавал, в азиатски вкус. Мнозина бяха се облекли в богати женски кожуси със скъпи рисове и алми, макар че жегата беше голяма. Имаше даже някои башибозуци, които се бяха пременили, вероятно за поругание, в златните черковни одежди, грабнати из клисурските черкви. Сам предводителят, Тосун бей, беше се потруфил с един превъзходен европейски халат от сив казмир, обточен с алено сукно и с дълги червени провесени пюскюли. Както после се узна, Тосун бей не познавал назначението на тая премяна и я взел за някаква благородна външна дреха и с нея искаше да влезе в Бяла черкова…