— Момиченце! Марийке! Марийке! Момиче мари!
Но никой му не отговори.
Колчо пъшкаше безнадежден.
В това време той се бе озовал на мегдана.
Там не беше пусто и глухо. Шумотевица, человешка глъчка, конски тропот по калдъръмите.
С една реч — навалица.
Глъчката ставаше на турски език.
Какво е това?
Колчо се спря учуден до кафенето и захвана да слухти.
Един глас изкряска извътре по български:
— На, ето какви резиллици направиха. Да турят в огън града ни!… На един косъм остана да ни избият като кучета, всички ни, и да не остане камък на камък тука! Де ги сега ония хърсъзи да ги питам аз: кого питаха да вдигат бунт?… Доведете ми ги тука сега, аз да им издам иляма?… Бунтуват се! Против кого? — Против царя, против баща си и доброжелателя, който ни пази като двете си очи, влакно да не ни падне от главата… Ние сме били толкова стотин години под сянката на султановия трон и добруваха и дедите ни, и бащите ни, па и унуците ни по-добро няма да намелят… Да си събираме ума в главата, че дявол ще ни вземе… Комуто се не харесва тука, нека върви в Московията… Нам си е добре…
Колчо позна, че говори чорбаджи Юрдан.
— Да живее негово величество султанът! — извика един глас.
Колчо позна-гласа-на господин Фратя.
Тия двама хора сега бяха изразителите на паниката, която вскотява. Първият, омразен само, защото бе искрен в думите си; той и преди въстанието пак така говореше и мислеше; вторият — отвратителен, защото беше подъл в своите. Викът на Фратя остана без отзив, но той го намери в самото мълчание, което го последва. Времената бяха настанали такива, щото Юрдановците бяха прави и Фратювците бяха честни. Всяка низост на падналия беше позволена, защото всяко насилие на победителя беше допуснато. Vae victims…
Априлската катастрофа не беше толкова страшна в баташките си кланета, колкото в позора на паденията…
Колчо въздъхна дълбоко.
Па се повърна назад и тръгна към какини Гинкини.
VIII. Ливадата
Къде пладне днес, на една прелестна ливада накрай града, под сянката на зелените клони, седеше едно семейство.
На юг от ливадата се изпречваше каменната ограда на една градина, с врата, отворена към ливадата; от север се разтваряше панорамата на Стара планина, с голите си върхове, стръмни урви, сипеи и живописни цветущи поли.
Тая ливада и тая градина принадлежаха на чорбаджи Юрдана и семейството беше негово.
Освен тая дружина рядко човек се мяркаше тъдява. Истина, че градът се беше поуспокоил подир капитулацията и улиците му се бяха пооживили. Но никой се не престрашаваше да излезе извън него, в околността му, било по работа, било да се поразходи и порадва на светлата хубост на природата.
Само Юрдановото домочадие имà тая дързост.
Защото Юрданица от скръб за смъртта на Лалка беше паднала зле болна и няколко дни не бе ставала от леглото… По настоятелната препоръка на лекаря едвам днес бяха я поизвели, все през дворища, до кърската градина на Юрдана, за да се поразтъпче и поглътне чист въздух. Тя усети тозчас благотворното действие на разходката. Тогава поизлязоха и на ливадата. Там пасяха два едри великолепни бивола, също Юрданова стока.
Едно заптие, приседнало настрана, пазеше безопасността на чорбаджийската челяд.
Впрочем, имаше и двоица чужди хора тука: една здрава и дебела бузеста селянка и Рада.
Селянката беше Стайка, Боримечковата булка, която кака Гинка бе прибрала от вчера да й шъта.
Тя същата беше дала гостоприемство на Рада. Против това не беше се възмутила ни баба Юрданица, ни другите членове от Юрдановата челяд… Напротив, виждането на Рада, нежната приятелка на покойната, им доставяше едно сладко и скръбно утешение и прежното презрение и омраза се заместиха в душите им от по-човешки чувства към нещастната бездомна девойка.
Както знаем, Стайка и Рада, запознати една с друга още в Клисура, бяха еднакво жертви на разгрома й… Благодарение на Стайка Иван можа навреме да спаси Рада. Из пътя тя я раздумваше и като стигнаха завчера в Бяла черкова, тя не иска вече да се раздели от нея. Простичка, дивичка, каквато беше, тя разбра обаче скръбното положение на Рада и делеше мъките й… Одеве бе ставал разговор за Бойча и госпожа Хаджи Ровоама уверяваше, че е убит в боя, и Стайка милостиво гледаше Радиното лице как се изменяваше и бледнееше. И тя страшно намрази калугерицата, която тъй леко говореше за смъртта на Бойча.
— Ами чева с очи го е видяла, че даскало е загинал? Та оти се радва тая кукумявка? — шъпнеше Стайка сърдито на Рада.
— Мълчи, мълчи — отговаряше й ниско Рада. Стайка се вслуша в разговора, който се продължаваше, после пак пришъпна на Рада: