И кака Гинка се облегна до дънера на ореха и закри с кърпа очите си, из които бликнаха порой сълзи. Тя заплака с глас. Тоя внезапен плач беше за избитите вчера бунтовници; но присъствующите го взеха, че е за Лалка, името на която се преплете в думите на кака Гинка. Рада се спусна просълзена да я преговаря. Името на покойната смути сърцето на баба Юрданица и тя се разплака.
Тая скръб приведе Стефчова в бяс: той разбра, че те плачат за бунтовниците.
Заптието, което подразбра за какво е разговорът, приближи се до Стефчова и Хаджи Смиона и каза тихо:
— Чухте ли? В Манастирска река пак е бил слезнал някой клисурски комита.
— Как, кой ти каза? — попита сепнато Стефчов.
— Арабия, циганката, го видяла, като беряла смрадлика.
— Кога?
— Днес, по обяд.
— Обадила ли е?
— Не знам.
— Трябва по-скоро да се каже — избъбра Стефчов, като си грабна феса от тревата. — На косъм остана днес да ни вземат дяволите — ето ти сега друг бербантин…
— Той е същият, разбрах се — каза Хаджи Смион ненадейно.
— Кой? — попита Стефчов.
— Графът… Нали казах, че е жив?
— Още по-хубаво: ще има пак салхана.
Хаджи Смион се стресна от собствените си думи, които каза, кой знае как, без да иска сам. Той пребледня.
— Кириак, ти отиваш?
— Отивам.
— Що ти трябва бе, не закачай човечеца — каза Хаджи Смион умолително, — ще се намери в Бяла черкова едно кьошенце да го скрием… За графа като бъде, всеки го обича.
— Ти си луд, бай Хаджи! — извика Стефчов, като го изгледа с ненавистен поглед. — Трябва да спасим Бяла черкова…
И без да каже сбогом на дружината, тръгна към града, като продължаваше да приказва ниско със заптието, което го последва до края на оградата.
Хаджи Смион стоеше като гръмнат.
IX. Съюзникът
Повечето от дружината даже не забележи внезапното тръгване на Стефчова: всички сега бяха заняти да преговарят разтъжената баба Юрданица.
— Чорбаджийке, хай приберете се в градината, че нашите османлии почнаха да се мяркат из бостанята — каза заптието, като се приближи насам и си взема пушката, за да иде при Стефчова, който го възчакваше.
Баба Юрданица стана да влезе в градината. Кака Гинка я хвана под мишница и я поведе. И другите ги последваха. Най-подир вървяха Рада и Стайка. Стайка силно стискаше за ръката другарката си и й казваше:
— Радо, даскало е жив, чу ли?
Но Рада не отговаряше, потопена в нова мъка. Защото едно предчувствие й каза, че тая нова жертва на клисурската катастрофа, която се е спуснала днес от Балкана и която Стефчов отиваше тъй храбро да предаде, не беше й чужда, че тя може да бъде същия т о й, и сърцето й се свиваше от неизразима тревога и страх.
— Ха, оти тича това босò девойче? — казà Стайка, като се спря и посочи едно момиче, което идеше тичешката през ливадата.
Тя беше Марийка. Угриженото дете се връщаше назад, след като няколко часа напразно беше се блъскало де разбере къде е доктор Соколов. Сега тя с радост видя Рада, едничкия близък човек на Бойча, който може да й помогне. При всичко, че помнеше Бойчовите поръчки, Марийка чувствуваше, че Рада не е опасна, че бачо й Бойчо забрави да я насочи и към кака й Радка и че ней можеше да й разправи повече.
Рада я посрещна.
— Ела, ела, Марийке, какво правиш? Момичето се спря при нея, озърна се боязливо и попита:
— Како Радке, знайш ли къде е докторът?
— Соколов ли, Марийке? Не зная… Болен ли е някой?
Марийка се заекна смутено.
— Не, како Радке, прати ме… бачо… Бой…
Марийка прекъсна думите си уплашено… Но Рада разбра… Тя прималя и се озърна плахо. В същия миг Стефчов се зададе, като впиваше ястребови очи в Марийка. Той беше я забележил и се повръщаше за нея.
— Момиче, какво държиш в ръката? — попита той.
Марийка побледня. Тя се дръпна гузно и скри ръката си отдире.
— Дай тая книжка, момиче, да я видим! — каза той и пристъпи към нея.
Момичето изпищя като диво и фукна през ливадата къде гьола.
Тъмно подозрение се изхлупи в Стефчовата глава. Той разбра, че някаква важна тайна съдържаше записката, с която бягаше уплашеното момиче. Той го позна, че е дядовото Стояново… Защо диреше то Рада и от кого носеше то писмо за нея в такъв един час? Дали не е от Огнянова? Дали той не е слезналият от Балкана бунтовник? При тая мисъл лицето му светна от зловеща радост и той спогна Марийка.
Рада въздишаше и следеше уплашена Марийка, която, като видя биволарчето при гьола, върна се назад да бяга към друга посока. Така тя сама идеше в ръцете на Стефчова, който я пресрещаше тичешката.