— Попе, скрий ме! — казал докторът.
— Не може, не може, докторе! Видели са те, че влазяш тука, лошо е и за мене — изшушнал му попът, като деликатно го тикал из вратнята…
Смаяният Соколов усетил, действително, приближаването на потерята, която се задала от срещната улица, и той слепешката ударил нататък и се втурнал в една сляпа улица, в дъното на която живееше негов сродник. Той бутнал вратата и попросил гостоприемство.
Бай Нечо тозчас съобразил важността на положението.
— Луд ли си, докторе, да ме запалиш? Ти знаеш, че аз имам жена и деца! — И с тия думи той му хванал ръката и му отворил портата.
Докторът побързал да излезе из тоя безизходен път и уловил Петканчовата улица. Злата му съдба го довела към ония, от които бягал. Соколов фукнал пред гонителите си.
— Ако се не спреш, ще гърмим! Чакай, докторе! — викал му отзад един от пандурите.
Истина, Соколов се спрял, но не там, дето му предлагал усърдният българин-пандурин, а по-нататък, пред Сарафовата вратня. Соколов като домашен доктор на Сарафова и приятел още, решил да опита щастието си и напосока почукал.
— Кой чука? — попитал Сарафов. Докторът се обадил.
Вместо да отвори вратнята, бежанецът чул, че Сарафов хлопнал и къщната врата и се не чул вече.
XIII. Продължение на историята
— Какъв позор, боже мой — изпъшка болезнено Огнянов.
— Сега в града е паника, брате; издайства и подлости… Бяла черкова не е оная — избъбра мрачно Соколов.
Огнянов въздъхна дълбоко.
— Издайства и подлости, казваш?…Те са изчадията на всяка нещастна революция… Те следват подир нея като вълците и гаргите подир бойните полета.
— А кой е бил побил знамето навръх бърдото? То беше червена кърпа на прът.
— Не зная.
— А от кого мислиш да е?
— От турците.
Огнянов го погледна недоверчиво.
— От турците, да — продължи докторът; — защото то се видя вчера, когато и Тосун бей е тръгнал от Клисура, за да нападне Бяла черкова с намерение да я разсипе. Чуваше се, че още на отиване за Клисура той се заканил да направи това. Трябвало му е само причина. Със същата коварна цел, види се, е бил разпръснат и слухът за многочислена помощ, която ни идела. А то идел Тосунът.
— Значи, той трябва да е днес в Бяла черкова?
— Да.
— Навярно там стават сега ужасни нещастия… — каза Огнянов развълнуван.
— Нещастия не — подлости стават — отговори докторът; — человекът, който бях пращал днес до града, ми каза, че Тосун бей помилвал Бяла черкова, щом му пратила тържествено депутация да го посрещне. Същият видял, като минал край конака, че на двора му стояла цяла грамада с оръжия, донесени от самите белочерковчани… Там бил и черешовият топ… Клетият бай Марко, него най-много жаля…
Огнянов въздъхна.
— Да, бай Марка, за него е най-тежко… Той стана жертва на гнусно предателство… Както и Кандов — прибави Соколов.
— А кой обадил Кандова и другарите му? — попита Огнянов. И челото му се покри с дълбоки бразди.
— Как, аз забравих да ти кажа: предаде ги Юрдан Диамандиев… Глупавата бабичка отишла, та обадила скришом и на попа, а попът обадил на Юрдана. Сам той ревял отдолу, от мегдана на башибозуците: „Удряйте! Какво се маете? Разбойници не приемаме в града си, царски душмани не щем!“
— Боже, боже! Бедният Кандов, герой го видях на клисурската позиция и герой умрял тука… Как страшно бях потресен от вида му!… А ти как се отърва най-после?