Мунчо беше се спрял далеко и гледаше уплашено към чардака.
— Че какво е видял! Ела, отче, да обиколим. — каза игуменът, комуто хрумна, че крадци може да са влазяли там.
— Сохрани, боже! — каза Гедеон, като се кръстеше. Игуменът тръгна сам към чардака. Наистина, когато игуменът повика дякона, Викентий беше влязъл при Кралича.
— Какво има ново, отче? — попита той, като видя безпокойствието на лицето му.
— Нищо опасно. — прибърза да каже дяконът. — По известието, което ни донесе игуменът, е твърде неприятно. Тая нощ запрели Соколова и го закарали в К.
— Кой е този Соколов?
— Доктор в града, добър момък. Намерили му е дрехата бунтовни книжа, кой знае? Аз го знам, че топ е разпален патриот — каза дяконът угрижен, па продължи след малко: — Като го гонел караулът сноши… той гръмнал с пищов и наранил заптието, което му смъкнало връхната дреха. Ще пропадне клетия доктор. Слава богу, че вий се изтървахте и нищо се не чуе за вас из града.
Когато дяконът свърши, тоя видя учуден, че Краличът беше си взел главата в двете си ръце и се щураме като луд из стаята и пъхтеше болезнено. Пред тия знакове на безпределно отчайване дяконът остана треснат, без да може да разбере нещо.
— Какво правиш, джанъм? Няма нищо, слава богу — извика Викентий.
Краличът се спря пред него с изкривено от нравствено страдание лице и извика почти яростно:
— Няма нищо, няма нищо, а? Лесно се казва това! — И се удари по челото. — Та какво гледаш, Викентие! Не разбираш ли? Ах, боже мой, аз забравих тая заран да ти кажа, че тая връхна дреха беше на мене. Снощи, край града, един любезен момък, който ми показа къщата на бай Марка, види се, тоя Соколов, ми я подари, че бях окъсан, и после тая дреха остана в ръцете на заптието. В джеба й аз бях преместил от съдрания джоб на сетрето си вестник „Независимост“ и една прокламация, които ми дадоха в една троянска колиба, дето пренощувах. Не стига това, ами са го набедили, че гърмял срещу заптието, когато аз нито пипнах револвера си! Ах, проклетниците! Сега видиш ли? Тоя човек става жертва за мене. Аз съм проклет от съдбата да нося беди на ония, които ми правят добро.
— Голямо нещастие — прошушна Викентий горестно. — Още по-жалко е, че не е възможно да му се помогне, така е дошла работата.
Краличът се обърна с пламнало лице.
— Как не може да му се помогне? Нема аз ще оставя такъв великодушен човек и, както го казваш, добър патриот да пропадне за мене? Това е подлост!
Дяконът го гледаше в изумление.
— Не, аз ще го изтръгна от тая беда, макар че ще оставя главата си!
— Какво може да стане? Кажи! Аз съм готов на всичко — извика Викентий.
— Аз сам ще го избавя него!
— Ти?
— Да, аз ще го избавя. Аз съм само длъжен и в състояние да го избавя — викаше в изстъпление Краличът, като тичаше из килията, с изражение на страшна решителност и дързост.
— Мигар да нападнем затвора!
Викентий го гледаше зачуден и даже поуплашен: той помисли дали не е Краличът в полуда. Той му викна:
— Г-н Краличев, как мислиш да отървеш доктора?
— Не сещаш ли се?
— Как?
— Ще ида да се предам.
— Как? Да се предадеш? Сам?
— Искаш да моля някого? Отче Викентие, слушай. Аз съм честен човек, та не искам да изкупвам живота си с хорските страдания. Аз не ида от шестстотин сахата далеч, за да направя една подлост. Ако не мога да жертвувам живота си славно, то мога да го жертвувам честно. Ти разбираш?… Ако аз не се представя още днес пред турската власт и кажа: тоз човек е невинен и че нямам с него сношения, пардесюто от моя гръб го свалиха, книжата са мои, аз съм опасният, аз съм виновният, даже — аз гърмях въз заптието, правете каквото щете с мене, то доктор Соколов е изгубен, особено като не можал или не искал да се оправдае. Има ли друго средство, кажи!
Дяконът мълчеше. Той съзнаваше в дълбочината на честната си душа, че Краличът имаше право. Това самопожертвувание му се налагаше от чувството на справедливост и човещина и той не чака да му напомнят други това. Тоя човек му се видя сега още по-висок и с още по-ново обаяние въз него. Образът му се осия от оная благородна, тиха, небесна светлина, която само великите пламвания на доблестта хвърлят въз човешката физиономия. Тия прави, буйни, прочувствувани слова на Кралича гърмяха на душата му сладко и тържествено. Нему се искаше той да бъде на негово място, той да ги каже и той да ги изпълни. Очите му се премрежиха от трогателни сълзи.
— Насочи ми пътя за К. — каза Краличът. Ненадейно на прозореца се мярна голямата космата глава на игумена, чиито стъпки по чардака всред разпалений си разговор те не бяха чули. Краличът се сепна и погледна въпросително дякона.