— Таз е в черно, носи вързоп.
— Рада! — извика Огнянов, като скокна.
И докторът скокна.
Огнянов се изправи цял на входа на воденицата и замаха с две ръце.
Рада, която от няколко време се луташе из камънаците да дири Бойча, сега го видя. Тя се спусна към него и след един миг беше във воденицата.
— Радке!
— Бойчо! Бойчо! — плачеше тя и едвам поимаше и притискаше главата му до бузите си.
Докторът присъствуваше, покъртен дълбоко, на тая сцена.
— Ами как си тука, Радке? — прибърза да попита Огнянов, като доби самообладание над чувствителността си.
— Писъмцето ти за доктора го предаде мене Марийка… Ах, Бойчо, защо ме измъчи? — казваше Рада, задяна от щастливи сълзи. — Ти не ми се сърдиш вече?… Ти нямаше право да ми се сърдиш… Ти знаеш, че няма причини…
— Прости ме, пиле, прости ме! — и Бойчо й целуваше ръцете. — Току-що ми откри Соколов заблуждението ми, то измъчи и мене страшно. Аз щях да сляза сам в града, да те моля да ме простиш… за тая жестокост… Аз съм бил недостоен за любовта на един ангел… Нали забравяш, Радке, нали прощаваш? — И Огнянов се взираше с възхищение във влажните й очи, пълни с прилив от блаженство и любов безконечна…
Но Рада изведнъж побеля като стена, оттегли се от Бойча и извика:
— Бягай, Бойчо! Аз забравих да ви кажа… Бягайте… Видели са те тука и турците идат! По-скоро, бягайте в планината! — повтаряше Рада уплашена…
— Как? — извика Соколов, като че не вярваше ушите си.
— Видяла те циганка и обадила, преди аз още да видя Марийка… Като идех, откъм лозята се спущаха сган башибозуци, па взеха и пътя за насам… Те за тебе идат, Бойчо. Ах, боже, забравих тозчас да кажа… Цял час изгубих, доде те дирех из дола… Другаде да се видим… Сега бягайте.
При всичкото му присъствие на духа, с което Огнянов се отличаваше в минути критически, това страшно известие, прието в мига на най-блажена радост, която му достави ненадейното виждане с девойката, сега още по-измиляла и по-пленителна, осветлена от героизма на любовта си, Бойчо остана поразен, той не можеше да вземе бързо решение. Той се чувствуваше безсилен на такава внезапна раздяла в минутата на най-въжделената среща. Такива скокове са потресающи. А между това миговете бяха драгоценни.
— Да бягаме? Ами ти? — питаше Бойчо.
— Мен не гледайте, за мен не мислете… бягайте по-скоро… На, вземи това — дрехи има тук… и бягай, Бойчо, и сбогом, да се видим пак, само ти остани жив, ние ще се видим и сберем пак, Бойчо, мили Бойчо… дето и да е… Сбогом…
И Рада, като подаде вързопа на Огнянова, хвана го за ръката и насила го потегли към изхода на запустялата воденица.
— Не — каза решително Огнянов, — аз не мога да те оставя в такава минута… Ако ония варвари идат по тебе…
— Да, идат, Бойчо!
— Те идат, и да те срещнат самичка в това диво място?!… Тия зверове?… Не, по-добре ще умра тук, като те защищавам…
Но Бойчо веднага разбра безразсъдността, па и съвършената безполезност на подобно отчаяно решение. Той изведнъж попита Рада:
— Радо, можеш ли вървя с нас?
На това най-неочаквано предложение Рада отговори с възклицание:
— Бива, бива, Бойчо, аз ще вървя с вас заедно до край света… Да бягаме, да бягаме, Бойчо… Огняновият поглед светна.
— Само да изскокнем до „Малкия стол“ над водопада, оттам аз ще ги удържа до довечера, а ти отведи Рада нагоре — каза Соколов.
Действително, над скока стърчаха някакви остри скали, називаеми „Малки стол“. Иззад тия камъни един добре въоръжен човек можеше да брани от цял табор пътеката, едничката, която се извиваше по яра към планината.
Нямаше време за губене.
— Към планината! — извика, почти изкомандува Огнянов.
И той пръв стъпи на прага, като хвърли поглед навсякъде из дола.
Беше вече късно.
На срещния яр, между острите скали, се чернееха турци.
Те хващаха пусия зад камъните и зад храсталака там, щото едните глави им се виждаха и пушките. На върха някой в бели гащи стоеше и сочеше към воденицата. То беше циганката. Турци и на отсамния яр клякаха зад камъните.
Огнянов и докторът видяха, че са загащени, и нито помислиха за бягане, то беше невъзможно.
Турците продължаваха да се спущат предпазливо и да се настаняват зад камъните на урвите и зад прикрития. Имаше до стотина души.
Пътеката в дола остаяше свободна.
Бойчо се обърна към Рада и й каза:
— Радо, иди си, из пътеката, върви надлъж по реката…
Но тозчас страховита мисъл му замрачи лицето и той рече:
— Не… стой тука по-добре…
И в Радиния поглед се четеше същото решение.
— С тебе, с тебе, Бойчо… — пришъпна тя, като си сключи ръцете на гърдите.