— Ами за раненото заптие не дигаха ли въпрос?
— За него нито ме питаха. Според както разбрах, нашият бей, подмислил ли го някой, сам ли се е сетил, но разузнал подобре работата, та притурил в писмото си, че в нараняването на заптието не ме счита виновен. Види се, то само да се е признало, че лъже.
На Марка светна лицето от задоволство. Той вярваше, че дядовият Манолов син е гърмял, и се безпокоеше за последствията.
— Сега, слава богу, ти си свободен.
— Както видиш. Но чакай, едно по-чудно нещо още — каза докторът, когато се озърна и видя, че няма никой от домашните. — Дава ми бай Николчо коня си, да се върна — същият ми стана и поръчител. Излазям из К. и току-що дойдох при чифутските гробища, гледам, откъде Балкана идат двама души, единът дякон Викентий, и ме вика да спра. „Къде така, господин Соколов?“ — пита слисан и той, като ме вижда свободен. „Отивам си. Няма нищо.“ Той отваря такива очи ей. Разказвам му работата и той ми се хвърля на врата и ме целува, и ме стиска. „Какво е това, джанъм, отче Викентие?“ „Да ви запозная с господина. Бойча Огнянов“ — и ми показа другаря си. Чак тогава се взрях в него. Бре! Познах го! Той беше същия, на когото дадох гарибалдейката си снощи!
— Как? Дядовият Манолов син? — извика неволно Марко.
— Как? Познаваш ли го? — попита учудено докторът.
Марко се съвзе.
— Следвай да видим — каза той развълнуван.
— Ръкувахме се, запознахме се. Той ми благодари за дрехата и с отчаян глас иска извинение. — Нищо, господин Огнянов, аз никога се не кая, кога сторя малко добро някому. А вие къде отивате — питам. „Господин Огнянов идеше да търси вас тука“ — отговори Викентий. — Мене? „Да, искаше да ви избави.“ — Да ме избави? „Да, като се предаде на властта и признае себе виноват във всичко.“ — Нима за това идехте тука? Ах, господин Огнянов, какво щяхте да направите? — извиках аз поразен. „Длъжността си“, отговаря той просто. Аз не можах да се удържа, просълзих се и насред пътя го прегърнах като роден брат. А? Каква душа благородна, бай Марко! Какво рицарство! Такива хора трябват на България.
Марко не отговори нищо. Две дълги сълзи бяха се проточили по бузите му. Той се гордееше за дяда Манола.
Докторът помълча малко, па продължи:
— Ние се разделихме, те удариха пак през къра, а аз право насам, но аз още съм смутен от тая среща, а още повече от променението на книгите. Аз ти казвам, че тука с очите си видях вестник „Независимост“ и прокламация действителна. Там излазят „Зорница“ и Богоровото обявление! Как са променени? Кой ги е променил? Грешка ли е това на бея? — Всякак си блъскам ума и не отгаждам. Кажи ми ти твоето мнение, бай Марко.
И докторът скръсти ръце и чака отговор. Марко смукна чибука си важно и с една неуловима усмивка на устните каза:
— Ти не разбираш ли, че някой приятел е направил това? Каква грешка? Де ще се намерят у бея протестантски вестници и Богорови новини?
— Но кой ще е тоя неизвестен благодетел, който спаси мене от опасност, а Огнянова от непременна гибел; помогни ми и ти да се сетя. Аз трябва да му благодаря, да му целувам ръцете и краката.
Марко се наведе към доктора и му каза ниско:
— Докторе, слушай. Това, което ще ти кажа, трябва да го държим тайно до гроба.
— Давам честно слово.
— Книжата промених аз.
— Ти, бай Марко! — извика докторът и скокна.
— Седни и трай. Сега слушай как. Тая заран, много рано, отидох в Ганковото кафене и от кафеджията пръв чух за твоето запиране. Аз се възчудих и смаях. Не щеш ли, иде онбашият и ми разправя, че те изпратили нощеска в К., за дето сам тръгваше с беево писмо, в което били приключени опасните книжа. Аз не знаех какво да сторя! Онбашият постоя малко, па си излезе. Тогава гледам, че забравил писмото. Ганко беше залисай да мие едного. Хрумна ми да го скрия и скъсам, но това малко щеше да ти помогне. Тебе пак щяха да те влачат, съмнението остаяше. Какво да чина? А нямаше време да мисля. Тогава ми дойде нещо в главата, което през целия си живот не бях помислил. Видиш ли ме, докторе, аз съм побелял в търговия и чуждо писмо не съм разпечатвал. Това го знаех за най-безчестно, бог да ме прости, ама аз го направих днес, за пръв път и за последен. Припкам у дома, заключвам се в писалището, разлепям полека червения восък на плика и турям вътре други вестници, каквито ми попаднаха под ръка. Турчата са пипкави, ти знаеш. После оставям писмото пак на мястото му, без да се сети кафеджият. Слава богу, че се свърши благополучно. Съвестта ме не бори толкова сега.