— Което си е речено от бога, то ще стане — продума поп Ставри.
Простодушието загатване на чорбаджи Мича извика съчувствена усмивка по много лица. Шъпот и глухо кискане се разнесе из залата.
Събка извика звънливо:
— От гръцко робство избави българите цар Асен, а от турско робство ще ги избави цар Александър, от Русия!
Тя зле разбра думите на баща си.
Цялата зала утихна подир думите на ученичката.
По много лица се изобрази недоумение и безпокойство. Машинално всички хвърлиха очи на Рада, която се зарумени и наведе смутено глава. Гърдите й се издигаха високо от вълнение. Някои от тия погледи бяха укоризнени, други — одобрителни. Но на всички беше неловко. Стефчов, досега потънал в земята, издигна глава пак и изгледа победоносно. Всички знаеха близките му отношения с бея и нежността му към турците и искаха да прочетат нещо на лицето му. Общото съчувствие, тъй живо допреди малко към Рада и Огнянова, сега охладя и се размеси с глухо неудоволствие. Стефчовите привърженици злорадо и с глас роптаеха, а благосклонните към учителката мълчеха. Дядо поп Ставри беше твърде слисан. Той се уплаши сега от думите си и четеше на ума си: „Помилуй мя, боже.“ Но в женската страна по живо се проявиха лагерите. Хаджи Ровоама, особено разярена от Стефчовото засрамяване по напред, гледаше свирепо Рада и Огнянова и шумеше високо. Тя нарече даже последния „бунтовник“, без да мисли, че преди няколко дни го разгласяваше за шпионин. Имаше други, които не по-малко дръзко се изказваха в тяхна полза. Кака Гинка даже викаше, щото я чуха наоколо:
— Па какво сте такива втрещени? Бога ли разпна момичето? Казва си правото! И аз казвам, че цар Александър ще ни избави, не друг!
— Лудетино, мълчи мари! — шушнеше майка й.
Сама Събка стоеше като попарена. Тя слушаше всеки ден от баща си и гостите му тия неща и не разбираше защо става това шушукане.
Стефчов стана и се обърна към предните столове:
— Господа, тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово величество султана. Аз не мога да остана тука и излазям.
Нечо Пиронков и трима четворица още го последваха. Но Стефчовият пример нема повече подражатели.
Подир минутно стряскане видяха, че работата не заслужва особено внимание. Едно дете, по невинност, казало няколко безместни, но прави думи… та какво от това? Тишината се пак възстанови, а заедно с нея и първото съчувствие към Огнянова, който приимаше отвсякъде приятелски погледи. Той беше героят днес имаше на своя страна всичките честни сърца и всичките майки.
Изпитът се продължи и свърши при пълно спокойствие.
Ученичките изпяха една песен и народът се заразотива доволен. Когато Огнянов приближи Рада, да се прости с нея, тя му каза развълнувано:
— Господин Огнянов, благодаря ви сърдечно, за мене и за моите девойчета. Няма да забрава тая услуга. И нейният дълбок поглед страстно светеше.
— Госпожице, аз съм бил учител и влязох в положението ви. Нищо повече. Поздравлявам ви за добрите успехи на ученичките ви — каза Огнянов с топло и съчувствено ръкуване и си замина. Подир него Рада вече никого не виждаше от гостите, които се прощаваха с нея.
XII. Бойчо Огнянов
Появлението на Бойча Огнянов (Краличът усвои името, с което Викентий неволно го назва пред Соколова, при срещата им при к…ските гробища), появление, което в късо време привлече вниманията въз него, биде решено в едно съвещание с новите му приятели: Викентий, доктор Соколов и игуменът. Отначало те не се съгласяваха, но Огнянов лесно обезоръжи страхуванията им. Той ги увери, че в далечния Видин, дето почти не идат белочерковци, освен Марко Иванов друг надали го знае, а още по-мъчно би го познал. Осемгодишното му заточение в Азия, теглилата и климатът бяха го застарили и съвсем изменили.
Изгнанието и теглилата, вместо да охладят в него жара към идеята, за която беше пострадал, връщаха го тук още по възторжен, идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен до самопожертвуване. Съдбоносни случаи ни го показаха на дело. Да, той идеше в България да работи за освобождението й. За човек като него, избягал от заточение, живущ тук под лъжливо име, без никакви семейни и обществени връзки, всеки час изложен да бъде издаден или открит, без бъдеще, без заря в живота — само такава една велика мисъл могла би да го привлече в България, а след двете убийства, да го задържи в нея. Как щеше да работи и да бъде полезен? Каква беше тука почвата? Какво може да извърши? Постижима ли беше целта му? — Той не знаеше. Знаеше само, че има да срещне големи пречки и премеждия, които не се забавиха още в първия час да го сполетят.