Но за такива рицарски природи пречките и премеждия са стихията, с която се калят силите им. Тях съпротивлението ги укрепява, гоненията ги притеглят, опасностите ги настървяват, защото това е борба, а всяка борба възмужава и облагородява. Тя е хубава у червея, когато повдига главата да ухапе ногата, която го е настъпила; тя е геройска, когато човек я предприема за самосъхранението си; божествена — кога е за човечеството.
В първите дни пуснатият от Хаджи Ровоама слух оттласкваше от него лицата, с които приятелите му искаха да го запознаят. Великодушното му пламване на изпита, предизвикано от низостта на Стефчова, в един миг затвори устата на клеветата и му откри всички врати и сърца. Огнянов стана любезен гостенин на целия градец. Той прие драговолно поканата на Марка Иванов и Мича Бейзадето и се хвана учител, за да има повече благовидност стоението му там. Другарите му бяха: Климент Белчев, главният учител, Франгов, взаимноучителят Попов и псалтът Стефан Мердевенджиев, също и учител по турски език. Първият беше руски семинарист и като такъв — добродушен, непрактичен, възторжен и декламираше на настоятелите, колчем го посетяха, стихове от Хомякова и Державина („Бог“). Но бай Марко предпочиташе да му разказва за величието на Русия и за Бонапарта. Третият, момък буен и разпален, приятел някога на Левски, сънуваше и наяве комитети, революции и чети. Той прие с възторг новия си другар и му се привърза страстно. Само Мердевенджиев беше противна личност, със своето благоговение към псалтикията и любов към турския език. Първото показваше ум, обвит в плесен, второто — поклонник на бича; защото, за да обичаше българинът турският език, трябваше да обича самите турци или да очаква облага от тях. Естествено бе, че това сходство на вкусовете го свързваше със Стефчова.
По приетото задължение, Огнянов даваше уроци и в девическото училище; следователно, всеки ден се виждаше с Рада. Той откриваше всеки път нови прелестни черти в душата на тая мома и една прекрасна заран той се събуди влюбен в нея. Нужно ли е да казваме, че и тя го любеше вече тайно? Още в деня, когато той така великодушно я защити, тя биде обхваната от онова силно чувство на жежка благодарност, което в първия миг е благодарност, във втория — любов. Това бедно сърце, изжъдняло за нежна милувка и за съчувствие, залюби Огнянова пламенно, чисто и безгранично. То видя в него неясния идеал на сънищата и надеждите си и под очарованието на това животворно чувство Рада взе да хубавее и цъфти като майски трендафил. Не трябваше нито много време, нито много забикалки на тия преки и честни сърца да се разберат. Всеки ден Огнянов се разделяше с нея по пленен и по щастлив. Тая любов зацъфтя и заблагоуха в душата му при другата любов. Едната — исполински бор, който очакваше бурните веявици, другата — нежно цвете, жъдно за слънце и за росица, а и двете порасли на същата почва, само от две разни слънца осветлявани.
Но често тъжни мисли падаха като куршум на сърцето му. Какво ще стане това невинно създание, което той привързваше към неизвестната си съдба? Де го водеше той? Де отиваха двама? Той, борецът, той, човекът на премеждията и случайностите, увличаше в своя страшен път това ясно, любеще дете, което току що захвана да живее, сгряно от благодатните лъчи на любовта. То искаше, то очакваше от него щастливо и ясно бъдеще, дни радостни и безбурни, под новото небе, което беше си създало. Отде беше задължена тая мома да усети ударите, които съдбата готвеше само за Огнянова?
Не, той трябва да й открие всичко, да снеме булото на заслеплението й, да й обади с какъв човек се свързва. Тия мисли тежаха страшно на честната му душа и той реши да потърси облекчение в откровение, в благородна изповед.
Той тръгна към Рада.
Тя се беше преместила от метоха в една училищна стая, скромно и сиромашки наредена. Едничкото приятно украшение там беше самата й обитателка.
Огнянов бутна вратата и влезе.
Рада го посрещна с усмивка през сълзи.
— Радо, ти си плакала? За какво тия сълзи, пиленце? — И той нежно обгърна главата й, като я милваше по заруменелите й бузи.
Тя се оттегли, като избрисваше очите си.
— Защо това? — попита слисан Огнянов.
— Госпожа Хаджи Ровоама одеве беше тука — отговори с пресекнат глас Рада.
— Нещо те е оскърбила калугерицата? Пак те е тиранизирала? Бре, песните ми… я ги виж, някой ги е стъпкал! Радке, обясни ми!
— Ти видиш, Бойчо, госпожа Хаджи Ровоама ги стъпка, намери ги на масата. „Бунтовнически песни!“ — извика, и издума такива грозни думи за тебе. Та как да не плача?
Огнянов стана сериозен.