— Какви грозни думи може да каже за мене?
— Че какво не? Бунтовник, хайдутин, кръвник!… Боже мой, как нема жалост тая жена!
Огнянов изгледа умислено Рада и й каза:
— Слушай, Радке, ние се запознахме, но се не знаем още, или по-добре, ти ме не познаваш. Грешката е моя. Би ли ме обичала, ако бъдех такъв, какъвто ме кичат пред тебе?
— Не, Бойчо, аз те зная добре, ти си най-благороден човек; и затова те обичам. — И тя детски се обеси на врата му и го гледаше глезено в очите.
Той се усмихна горчиво, трогнат от тая простодушна доверчивост.
— И ти ме познаваш, нали? Инак ние не бихме се обичали — шепнеше Рада, като го гледаше с големите си пламенни очи.
Огнянов ги целуна любезно, па каза:
— Радке моя, дете мое, за да бъда благороден човек, както ти ме наричаш, аз трябва да ти открия работи, които ти не знаеш. Моята любов ме не допущаше да те огорчавам, но съвестта ме кара на противното. Трябва да знаеш с какъв човек се свързваш. Аз нямам право повече да мълча.
— Обади ми всичко, ти пак си тоя за мене — каза тя смутено.
Огнянов я тури да седне и той седна при нея.
— Радке, Хаджи Ровоама каза, че съм бунтовник. Тя не знае, тя нарича всеки честен младеж бунтовник.
— Така, така, Бойчо, тя е много зла жена — каза бързо Радка.
— Но аз съм наистина такъв, Радке.
Радка го погледна зачудено.
— Да, Радке, бунтовник, и не на слова, но който мисли да готви въстание.
Той помълча. Тя нищо не отговори.
— Мислим да вдигаме въстание напролет, затова съм в тоя град. Рада мълчеше.
— Това е моето бъдеще, бъдеще неизвестно, пълно с опасности.
Рада го гледаше смаяно, но нищо не каза. Огнянов видя в това студено мълчание присъдата си. При всяка негова дума предаността на това момиче се изпаряваше във въздуха. Той направи усилие над себе си и продължи изповедта си:
— Това е моето бъдеще. Сега да ти кажа моето минало.
Рада впери безпокойно очи в него.
— То е по тъмно, Радке, ако не по бурно. Знай, че аз бях осем години заточен в Азия, за политическа причина, и избягах от Диарбекир, Радке!
Рада стоеше попарена.
— Кажи ми, Радке, калугерицата спомена ли ти и за това?
— Не зная — отговори сухо Рада.
Огнянов постоя малко мрачно замислен, па подзе:
— Тя ме нарича кръвник и убийца. Тя и това не знае, Радке, тя преди няколко време ме наричаше шпионин. Но слушай.
Тоя път Рада почувствува, че има нещо страшно, и побледня.
— Слушай, аз убих двама души, и то неотколе.
Рада се отмести неволно.
Огнянов не смееше да я погледне; той говореше към стената. Сърцето му се късаше, като че го дърпаха железни клещи.
— Да, аз убих двама души турци; аз, който муха не бях убивал. Аз трябваше да ги убия, защото пред мене щяха да насилят едно момиче — пред мене и пред баща му, когото свързаха. Да, аз съм и кръвник, и мене пак Диарбекир ме плаши или — въжето.
— Казвай, казвай. — прошушна тя отпаднала.
— Всичко ти казах, знаеш ме вече цял — отговори с разтреперан глас Огнянов. Той чакаше да чуе страшната присъда, която четеше по лицето й.
Рада се хвърли на врата му.
— Ти си мой, ти си най-благородният човек — извика тя. — Ти си моят герой, моят хубав рицар.
И двамата млади хора се прегърнаха силно и страстно, като хълцаха от любов и щастие.
XIII. Брошурата
Тежки стъпки се раздадоха по стълбите извън. Оня, който се качуваше, вървеше тъй силно и лудешки, щото цялото дървено здание се търсеше. Това прекрати възторжените прегръщания на двамата.
Бойчо се ослуша и каза:
— Тая хала е докторът.
Рада се изправи до прозореца и си наблегна до стъклото загорещеното лице, като да скрие вълненията си. Докторът се втурна в стаята бурно, както всякога.
— Четете — каза той, като подаде една брошура на Огнянова. — Огън, огън, братко! Огън. Да полудееш!. Да целуна златната ръчица, дето е написала това!
Огнянов разгърна брошурата. Тя беше издание на емиграцията в Румъния. Както повечето подобни книги, и тая беше доста посредствено произведение, натъпкано с патриотически и изтрити фрази, с блудкава риторика, с отчаяни възклицания и ругателства против турците. Но именно затова и възбуждаше ентусиазма на жъдните за ново слово души в България. По жалкото състояние на листата й, оваляни, смачкани, почти изгнили от хващане, явно беше, че тя бе минала през стотини ръце и нахранила хиляди души с огнена пища.
Соколов беше като пиян от прочита й. Сам Огнянов, литературно по-развит от Соколова, беше очарован и не можеше да оттръгне очите си от книгата. Докторът със завист гледаше на него и нетърпеливо я грабна от ръцете му.
— Чакай, чакай аз да ти чета! — извика той и захвана да чете с висок глас, като се разпаляше повече; сечеше с лява ръка въздуха, тропаше с краката при всяка силна фраза и стреляше с мълниени погледи Бойча и Рада, в душите на които одевешните сладостни вълнения се заместиха с войнствения възторг на Соколова. Стаята и цялото училище дори гърмеше от гласа му, които достигна до октава. Когато изчете повечето от брошурата и достигна до дългото стихотворение, което я завършваше, той престана, трепетен и залян с пот, и се обърна към Огнянова: