Това действие, колкото решително, толкоз и неблагоразумие, се извърши така бързо, щото Марковица нема време да се сети и да задържи мъжа си. Когато той изскочи из прага, чу се само премалелият й глас, с който се смешаше грозното джавкане на кучето, спряно уплашено при чучура.
Действително, чужди човек имаше там в сянката, между кокошарника я обора, но тъмнината беше тъй гъста, че нищо не личеше там. Тя ставаше още по-непроницаема за Марка, по причина на бързото му преминуване от светлината на фенера в мрака на нощта.
Марко влезе на пръсти в обора, като погали коня по задницата, да се не плаши, и погледна през дървените пречки на прозорчето. Било, че окото му привикна на мрака, било, че тъй му се стори, той видя в ъгъла, до самото прозорче, нещо изправено като човек и съвършено неподвижно.
Марко насочи пищова, сниши се и извика страшно:
— Давранма!
Той почака един миг с пръст на запънката.
— Бай Марко — прошушна един глас.
— Кой е тука? — попита Марко по български.
— Бай Марко, не се бойте, ваш човек съм! — И неизвестният се изпречи на прозорчето. Марко ясно видя сянката на непознатия.
— Кой си ти? — попита сепнато я недоверчиво Марко, като отдръпна пищова си.
— Иван, на дяда Манола Краличът син, от Видин.
— Не те познавам тука… що чиниш тука?
— Ще ти разкажа, бай Марко — отговори гостът, като си снишаваше гласа.
— Аз не мога да те видя… отдека идеш?
— Ще ви разкажа, бай Марко… отдалеч.
— Откъде отдалеч?
— От много далеч, бай Марко — пошушна ниско гостът.
— Откъде?
— От Диарбекир.
Тая дума като един проблеск огря паметта на Марка. Той си спомни, че дядо Манол има син в Диарбекир, на заточение. Дядо Манол му беше стар приятел по търговски сношения и по голяма услуга.
Тогава излезе из обора, приближи се в мрака до нощния гостенин, хвана го за ръка и го въведе през обора в сламеника.
— Иванчо, ти ли си бе? Аз те помня момченце… Ти ще нощуваш тука, утре ще видим — каза му Марко тихо.
— Благодаря ви, бай Марко… освен вас другиго не познавах тука. — прошушна Краличът.
— Дума ли иска? Баща ти от мене няма по-добър приятел. Ти си у дома си. Видя ли те някой?
— Не; мисля, когато влязох, никого нямаше на улицата.
— Влезе? Та тъй влазя ли се бе, синко? През покрива, на юрюш! Не вреди, дядовия Манолев син ми е добър гостенин всякога, най-вече когато ми иде от толкова далеко място. Гладен ли си, Иванчо?
— Благодаря, бай Марко, не съм гладен.
— Не, ти трябва да хапнеш. Аз ще ида да умиря домашните, па пак ще дойда, да си побъбрим и да я нагласим. Хай, бог да те поживи, какво щях да направя — казваше Марко, като сваляше полека чакмака на пищова си.
— Прощавай, бай Марко, глупост страшна направих.
— Трай, доде се върна. — И Марко излезе и затвори вратата на обора.
Той завари жена си и майка си премалели от страх; а като го видяха жив и здрав, те извикаха и го уловиха за ръцете, като че се боеха да не излезе пак. Марко се престори спокоен и ги сметна: той ги увери, че нищо не намерил на двора, че вероятно някоя котка или куче е бутнало тухлите, а глупавата Пена надала врява.
— Само разбудихме махалата — каза той, като увираше пищовите в кобурите, що висяха на стената. Домашните се успокоиха. Баба Иваница извика слугинята:
— Пено мари, да ти опустеят зъркалите — уплаши ни. Скоро изведи децата да идат да пикаят на син камък.
В тоя час вратнята се похлопа яката. Марко излезе на двора и попита:
— Кой хлопа?
— Чорбаджи, отвори! — извикаха по турски.
— Онбашият — прошушна си Марко безпокойно; — трябва да го скрием на друго място. — И без да обръща внимание на новото хлопане на вратнята, затече се в обора.
— Иванчо! — викна той в сламеника.
Отговор нямаше.
— Заспал е. Иванчо! — викна по-силно.
Никой не се обади.
— Ах, ще е бегал, завалията — каза Марко, като забележи едвам сега, че той завари вратата отворена на обора. После прибави угрижено: — Какво ще стане с това момче сега?
На всеки случай той го извика пак няколко пъти и като не доби отговор, Марко се върна към вратнята, която се хлопаше силно, до строшване.
II. Бурята
Наистина, при първото потропване на портата, и без да помни и знае как, Иван Краличът се прехвърли обратно през зида и падна на улицата. Няколко мига той стоя зашеметен. После се озърна внимателно наоколо си, но видя само непроницаема тъмнина. Черни бурни облаци затуляха небето вече; вечерният хлад се бе преобърнал на студен ветрец, който шумеше жаловито из пустите улици. Краличът улови първата, която му се случи, и тръгна бързешката, като пипаше зидовете, за да се оправи, и се спряпаше в барите. Всички врати, кепенци, прозорци бяха затворени и глухи. Никаква светлинка през резките, никакъв признак на живот. Градецът беше мъртъв — такива са всички провинциални градове, далеко преди полунощ. Доста време той се скита напосоки, като мислеше да излезе някъде на края. Изведнъж той се сепна и спря под една широка стряха на пътя. Окото му разпозна някакви тъмни фигури. Краличът остана на мястото си и се облегна предпазливо до вратнята, при която се случи. Едно изръмжаване, последвано със сърдит лай, го направи да отскочи. Той разбуди дворското куче, заспало извътре до вратнята. Движението му и лаят го издадоха. Нощната стража мръдна, оръжията задрънкаха и едно „стой“ се извика по турски. В минути на неминуема опасност разсъдъкът коварно напуща човека н само един сляп инстинкт за самосъхранение замества всичките му други нравствени сили. Тогава той няма, така да се каже, глава; има само ръце за съпротивление н крака — за бягане. На Краличът стигаше да се повърне, и мракът завчас щеше да тури непробиваема преграда между него и стражата. Но той фукна право към нея, мина като вихър между самите сеймени и отбягна напред. Стражата го спогна и улицата заехтя от стъпки и викове. Между другите крясъци чуваше се и дръгливият глас на пандурина българин: „Стой бре, момче! Ще хвърляме!“ Но Краличът бягаше, без да се обърне назад. Няколко пушки изпращяха подире му, но го не закачиха, тъмнината го спаси. Види се, че бягът му не спореше, защото скоро усети, че някой го улови за ръкава. Той се напъна напред, изсули се из дрехата си и я остави в ръцете на гонителя си. Две пушки още гръмнаха отзаде му. Краличът продължаваше да бяга напред, без да знае накъде; той едвам поимаше: от заморяване краката му се преплитаха. На всяка стъпка искаше да падне и там да остане.