— Господа, прокламирам моя тост за българското liberte. Vivat! — И изпи чашата си.
Но дружината, която не разбра добре тоста му, държеше чашите си пълни, като мислеше, по възторжения му вид, че той има реч. Господин Фратю се позачуди, че не прие никак отзив, смути се и седна.
— Какво искате да кажете, господине? — попита студено Кандов, който стоеше срещу Фратя.
Фратю се намръщи.
— Мисля, че говорих доста ясно, господине: пих за българската свобода, — Тая дума Фратю произнесе ниско, като погледна подозрително циганите.
— Какво разбирате под свобода? — попита пак студентът.
Соколов се обърна:
— Аз мисля, че трябва да пиеш за българското робство — никаква българска свобода не съществува.
— Не съществува, но ще я сдобием, приятелю мой.
— Как ще я сдобием?
— Като пием — отзова се някой иронически.
— Не, като се бием! — отговори Фратю разпалено.
— Фратю, опитвай се: вол се връзва за рогата, а човек — за езика — каза насмешливо Илийчо Любопитният.
— Да, мечът, господа! — каза разпалено господин Фратю, като си посочи юмрука.
— Кога е така, аз пия за здравето на меча, господът на робите! — каза Огнянов, като издигна чашата.
Това наелектризира дружината.
— Агуш — извика един, — засвирете „Поискал гордий Никифор“.
Това беше тогава българската марсейлеза.
Музиката гръмна и цялата дружина подхвана песента. Когато дойдоха до стиховете: „Сечи, коли, отечество да се освободи“, въодушевлението се увеличи и ножовете и вилиците замахаха из въздуха.
Господин Фратю беше грабнал един голям нож и страшно сечеше атмосферата с него. В едно разпалено замахване той удари едно голямо стъкло с червено вино, което принасяше момчето. Виното се разля по Фратя и му вапца лятното сетре и панталони.
— Магаре! — изкрещя Фратю.
— Господин Фратю, не се сърди — каза му поп Димчо; — щом има сеч и клане, и кръвнина ще падне, то се знае.
В това време всичките гълчаха шумно, без да се чуват един други, защото музиката беше подхванала някакъв турски марш и дайрето заглушително блъскаше.
Огнянов и Кандов се бяха отделили от другите и под едно дърво разпалено се препираха за нещо си. При тях беше се приближил и Николай Недкович.
— Вие ми говорите, че е нужно да се предприеме тая борба — продължаваше Кандов начнатия разговор, — защото има за цел свободата. Свобода? Каква е тая свобода, да имаме пак княз, сиреч султанче, чиновници да ни грабят, калугери и попове да тлъстеят на наш гръб и войска да изсмуква най-жизнените сокове на народа! Това ли е вашата свобода? Аз за нея не давам капка кръв от малкия си пръст.
— Но слушайте, господин Кандов — отговаряше Недкович. — Вашите начала и аз ги уважавам, но нямат работа тука. Нам трябва преди всичко политическа свобода, сиреч сами да бъдем стопани на земята си и съдбините си.
Кандов махна с глава отрицателно.
— Но вие ей сега ми тълкувахте друго нещо. Вие си назначавате нови господари, които да заменят старите; понеже не щете шейх юл исляма, прегръщате друг, който носи име екзарх, сиреч менявате тирани с деспоти. Налагате на народа началници и унищожавате всяка идея за равенство; вие освещавате правото за експлоатация на слабия от силния, на труда от капитала. Дайте на борбата си цел по-съвременна, по-човеческа; направете я борба не само против турското иго, но и за възтържествуването на съвременните принципи; сиреч унищожението на тия глупави порядки, осветени от вековни предразсъдки, като трон, религия, право на собственост и на юмрук, които човешката дивота е въздигнала в неприкосновени принципи. Четете, господа, Герцена; Бакунина и Ласаля. Оставете се от тоя узкоживотински патриотизъм и дигнете знамето на съвременното разумно човечество и на трезвата наука. Тогава аз съм с вас.
— Идеите, които вие изказахте — възрази живо Огнянов, — доказват вашата начетеност само, но дяволски красноречиво говорят за незнанието ви българския въпрос. Под такова едно знаме само вие един ще се намерите: народът няма да го разбере. Забележете, господин Кандов, че само една цел разумна и възможна можем да поставим пред него: строшаването на турския ярем. Ние видим засега само един враг — турците, и против тях въставаме. Колкото за принципите на социализма, с които ни угощавате, те не са за нашия стомах, българският здрав смисъл ги отхвърля, и те нито сега, нито кога да е, не могат да намерят почва България. Вашите шумни принципи и знамена на „съвременното мислещо човечество и трезви науки на разума“ само хвърлят мъгла въз предмета. Тук е работата да запазим огнището си, честта си, живота си от първото краставо заптие. Преди да развързваме общечовечески въпроси, или по добре мъгляви теории, трябва да развържем себе си от веригите. Ония, на които ученията четете, нито мислят, нито знаят за нас и нашите страдания. Ние не можем да се опираме освен на народа, а в тоя народ туряме и чорбаджии, и духовенство: те са сили и ние ще ги употребим. Унищожи заптието, и народът постига своя идеал! Ако вие имате друг идеал, той не е негов.