Дядо Стоян го посрещна извън вратата.
— Какво има? — попита бързо Огнянов.
— Дошъл е приятел.
— Какъв приятел?
— Наш челяк де.
— Наш челяк?
— А бе народен челяк.
— Кой е той?
— Не го зная. Спуснал се тая вечер от планината и право при мен. Уплаших се най-напред: хайдутин, рекох си. То да му видиш каяфета само. Крака като клечки. Че то излезе наш челяк. Дадох му хляб.
— Заведи ме при госта си!
— Аз съм го турил на скришно, ела по мене. — И дядо Стоян въведе Огнянова във воденицата.
Тя беше тъмна.
Той запали газева ламбица, прекара Бойча между зида и воденичните камъни и между два хамбара и се спряха пред една врачка, увисналите и раздраните паяжини по-която свидетелствуваха, че е стояла затворена дълго време.
— Как, той е тука запрян?
— Ами? Покритото мляко котки го не лочат… не е ли тъй, даскале?
И дядо Стоян почука и извика:
— Господине, излез, ваша милост!
Вратата се отвори и един човек, като се приведе, излезе из нея. Той беше дребничък, сухичък момък, рус, с твърде дребно лице, небръснато отдавна, с жив поглед и леки движения; но той порази Огнянова със страшната си мършавост и слабост. Той беше облечен в бяло хъшовско облекло, добре прилепнато на дръгливото му тяло, напъстрено с традиционните висулки, шарила и гайтани по гърба, гърдите и коленете и изпокъсано страшно, така щото се виждаха голите меса на скитника.
Още при пръв поглед той н Огнянов изпуснаха по един зачуден вик.
— Муратлийски!
— Кралич!
И те се стиснаха за ръцете н се целунаха в устата.
— Как, ти? Откъде? — питаше Огнянов, който позна в Муратлийски един другарин от четата тяхна.
— Аз? Ами ти де беше, а де те виждам?! Ти ли си бе наистина, Кралич?
Краличът се извърна сепнато, озърна се във воденицата и към дяда Стояна, който неподвижен и зяпнал все държеше ламбата пред тях.
— Дядо Стояне, духни свещта и затвори вратата. Но не: ние да излезем навън. От гърмеж няма да се чуем.
Дядо Стоян тръгна напред със свещта и притвори вратата зад тях, като им издума:
— Хай погълчете си вие всичко, а пък аз ще си легна. Когато и вам се доспи, влезнете и легнете си, както завърнете!
Долът беше съвършено в мрак, но отсрещната урва беше добре сгряна от месечината. Огнянов и другарят му отидоха още по на тъмно, настаниха се въз един голям камък, край който извиваше и тихо шумеше реката.
— Дай сега да се целунем пак, братче — каза Огнянов с чувство.
— Е, Кралич, кажи ми, какъв чорт? Аз те зная в диарбекирския рай!
— Ами ти? Добре, още ли не си минал на въжето? — изсмя се Бойчо.
Фамилиарността се въдвори между тях. Еднаквата съдба и страдания сближават и най-чужди един другиму човеци. А Бойчо и Муратлийски бяха вече братя по оръжие и по идеали.
— Е, казвай сега — подзе Муратлийски, — Ти си от по-далеч. Затова ти имаш първенство. Кога се завърна от Диарбекир?
— Искаш да кажеш, кога бегах?
— Как? Ти побягна ли?
— През май.
— И сполучи да минеш безопасно дотука? Отде си дойде?
— От Диарбекир тръгнах пеша до руска Армения, оттам през Кавказ в Русия, та в Одеса, все с руска помощ. От Одеса с парахода на Варна. Оттам, през планините, та в троянските колиби. После през Стара планина, та в Бяла черкова.
— Ами защо избра именно Бяла черкова?
— Страх ме беше да ида, дето нямам никого познат. А пък дето имах познайници, не ги знаех на кой ум са сега и не бях сигурен. Спомних си, че в Бяла черкова е най-добрият бащин ми приятел, един много благороден човек. И освен него бях уверен, че там никой друг не ме познава; та и той нямаше да ме познае, ако да не му се бих обадил.
— Ами аз как те познах изведнъж? И тука остана?
— Да. Пак тоз човек, бащиният ми приятел, ми помогна, та постъпих учител, и досега, слава богу, всичко добро.
— Та ти даскаллък ли захвана, Кралич?
— Официално-даскаллък; тайно — стария занаят.
— Апостолство?
— Да, революция.
— Е, как отива по вашия край? Ние я оцапахме.
— Засега — добре. Духовете са силно разбудени, почвата е вулканическа: Бяла черкова е била едно от гнездата на Левски.
— Е, какъв е планът?
— План нямаме още. Готвим се само теоретически, тъй да се каже, за въстание и чакаме времето да ни научи. А брожението расте всеки ден и тука, и наоколо: рано или късно въстание ще има.
— Браво бе, Кралич! Бабанка си!
— А ти разкажи своите митарства сега!
— Че знаеш вече работата. В Стара Загора се оцапахме до шия, та ни е срам да гледаме хората.
— Не, не, ти захвани от началото: откак се разби четата ни и от нашата раздяла. Осем години в Диарбекир, нищо не съм чул, ни за тебе, ни за толкова другари.