Муратлийски се изтегна цял на камъка, сключи ръцете си под главата и в това спокойно положение дълго разказва историята си. Той бил участвувал в софийското съзаклятие под Димитра Общий и в ограбването на орханийската поща. Попаднал в тъмницата, подир издайството, той избягнал Диарбекир или бесилото само по едно чудо. После отишъл във Влашко, дето година и половина се скитал и борил с глада и мизерията, а оттам с мисия минал пак в България, да се бори с опасности и страхотии, които придружават един агитатор. Тая пролет той се озовал в Стара Загора и с ентусиазъм работил за приготвянето на бунта. Подир печалния изход на движението, в който случай бил леко ранен от турците в малкото сбиване при Елхово, той уловил Стара планина, гонен от турски потери и от самите българи колибари, до които се обръщал за хлебец или за селски дрехи, за да замени хъшовските. Десетина деня се скитал така из Балкана, изложен на хиляди опасности и страдания. Страшният глад бе го принудил да слезе от планината и да попроси хляб от първия жив човек, който му се мерне, като допре револвера си до гърдите му. За щастие, той налетял на дяда Стояна. Твърде покъртен, той разказа за добрия прием, който намери у воденичаря, първия човек, който се е отнесъл братски към него, откогато се е заскитал по Стара планина.
Огнянов следеше с вълнение разказа на Муратлийски за опасностите и приключенията му. Той преживяваше сам всичките тревоги, страдания, горчиви разочарования и срама за подлите проявления в народа, които сподирват крушението на всяка революция, Той с братско участие размишляваше сега за съдбата на Муратлийски.
Муратлийски млъкна. Реката шумеше под краката им. Наоколо беше пусто и тихо. Сгрените скали отсреща немееха; само по върха им нощният ветрец люлееше самораслите люляки и други ниски дръвчета.
XVI. Гробът говори
Сутринта Огнянов се упъти към града. Той измина балканското гърло и излезе при манастира. На поляната пред манастира, под големите орехи, се разхождаше игуменът, гологлав. Той се възхищаваше от утринната хубост на тия романтични места и приемаше на големи глътки свежия живителен въздух на планината. Есенната природа имаше ново обаяние с тия позлатени листове на дърветата, с тия пожълтели кадифяни гърбове на Балкана и с тая сладостно-нежна повехналост и меланхолия.
Огнянов и игуменът се здрависаха.
— Хубави места, отче — каза Огнянов, — честити сте вие, че можете да живеете по-близо до природата и да се радвате спокойно на нейните божествени прелести. Ако някога добия охота да мина във вашето звание, то ще е само от любов към тая вечно хубава природа.
— Пази се, Огнянов, от апостол да станеш монах: ще слезеш няколко стъпала по-ниско. Стой си в мир. Па освен това, аз не бих те приел в моя манастир; ти, какъвто си безбожник, ще изневериш даже и отца Йеротея — каза шеговито игуменът.
— Що за птица е тоя старец? — внезапно попита Бойчо.
— Един твърде благочестив и почтен брат, който много прилича на господа Саваота, но има един недостатък: копае си парите, та зеленясват. Колчем сме му позагатвали да даде за обща работа, все се втелява. Та сме го взели на пословица: „Втелява се като отче Йеротея“, казваме за някого си. Ами отдека идеш тъй рано?
— Преспах в дядовата Стоянова воденица.
Игуменът го изгледа малко слисан.
— Да нямате нещо страх?
— Никак, ами дошъл е там един брат.
И Огнянов му разказа накъсо срещата си с Муратлийски.
— Ами защо не дойдохте в манастира? — каза игуменът укоризнено. — Там сте спали на чувалите с жито.
— Наш брат комита знае и две, и двесте.
— Хай да ви благослови господ. А как му кръстихте името?
— Ярослав Бързобегунек, австрийски чех и фотограф в Бяла черква.
Отец Натанаил се изсмя.
— Вие, апостолите, сте май много дръзки синковци! Гледайте да се не разбие стомната на третия път…
— Гледай си кефа, има един господ и за комитаджиите, както има за хайдутите — каза и се усмихна знаменателно Бойчо. — Ба, ти си си донел и карабината? — извика той, като погледна Натанаиловата пушка, облегната до дънера на една върба.
— Скимна ми тая заран да я опитам. От много време не съм я пипал. Ти разлуди света и сега всеки ден имам музика пред манастира. Тая охота ще молепса дор и мъртвите не мене, стар грешник.
— Не е зле да си опиташ пак ръчицата, отче игумене.
Така, като вървяха и двамата, дойдоха близо до воденицата на страшната нощ. Видът на това място извади дълбоки бръчки по челото на Огнянова.
Воденицата сега беше затворена. Стоян воденчарят още тогава я бе напуснал и наел друга, както знаем, в манастирската река.