Актът се свършва и австрийският химн почва пак. Залата зашумява от критики и смехове. Бабичките са недоволни от Геновева, която не игра много жаловито; напротив, Голос игра доста добре неблагородната си роля и си спечели заслужено омразата на някои баби. Една се приближи до майка му и й каза:
— Мари, Тано, не са хубави работи, дето върши ваш Фратю; какво му каза булчето?
На първия чин Дамянчо Григорът разправяше по-тънко на бея хода на първото действие. Той се увлече в красноречието си и разказа една приказка за някой си френски консул, който напуснал жена си, по такава интрига. Беят го слушаше с голямо внимание и най-после разбра, че графът е френски консул, и такъв го считаше до края.
— Тоя консул е голям будала — каза той строго, — как тъй заповяда да убият жена му, преди да изпита хубаво? Аз един уличен пияница не запирам, доде го не накарам да дъхне на Миала Пандурина.
— Бей ефенди — казва Дамянчо, — то тъй е написано, за да излезе по любопитно.
— И писачът глупец, и консулът по-глупец.
Наблизо Стефчов критикуваше графа също.
— Огнянов — казваше той надуто и авторитетно — през плет не е видял театър.
— Защо? Че той добре играе — възрази Хаджи Смион.
— Добре играе — като маймуна, не уважава публиката.
— Да, и аз виждам, не уважава. Видя ли как седеше на канапето на Бенчоолу? Гаче беше брат на княз Куза. — каза Хаджи Смион строго.
— Трябва да му се подсвирне — каза Стефчов гневно.
— Трябва, трябва — потвърди Хаджи Смион.
— Кой ще подсвирква? — извика някой от същия чин.
Двамата души се обърнаха. Те видяха Каблешков. Каблешков не беше още станал апостол. Той случайно се намираше в Бяла черква, дето бе дошъл на гости у един роднина.
Хаджи Смион се смути от огнения поглед на бъдещия апостол; той се отмахна малко, за да му даде възможност да види виновника — Стефчова.
— Аз! — отговори напрано Кириак.
— Свободни сте, господине, но трябва да излезете на улицата.
— Кой пита вас?
— Това представление се дава с благотворителна цел и играят любители. Ако можете по хубаво, качете се там — каза живо Каблешков.
— Аз плащам тука и не ща кехая — отговори Стефчов.
Каблешков пламна. Препирнята щеше да се разгори. Мичо Бейзадето побърза да я прекрати:
— Кириак, ти си разумен човек… Тодорчо, кротувай!
В това време австрийският химн млъкна. Завесата се дигна.
Сцената тоя път представляваше тъмница, осветлена с едно кандилце. Геновева държи детето си, нарежда жални думи и плаче. Тя играе сега по-естествено. Полунощният час, мрачният затвор, въздишките на една нещастна н безпомощна майка — всичко това настроява сърцата. По много женски лица се търкулнаха сълзици. Сълзите, както и смехът, са заразителни. Плачущите се умножаваха, даже и някои мъже ронеха сълзи, когато тя пишеше писмото си до графа. Каблешков, и той даже умилен, изръкопляска на едно патетическо място. Плясъкът му се разнесе усамотен из пълната тишина и умря без отзив. Много сърдити погледи се устремиха на вироглавеца, който на най-хубавото място дигаше шум. Иван Селямсъзът, който подсмърчаше от плач, го изгледа най-кръвнишки. Откараха Геновева в гората, да я посекат. Завесата се спусна. Каблешков изпляска пак, но и тоя път остана без подражатели. Обичаят на ръкопляскането не беше въведен още в Бяла черква.