Огнянов протестира.
— Но онбашият ми обажда противното.
— Той е криво известен. Вие сами бяхте там. Беят извика онбашият.
— Шериф ага, кога са пели такива песни: при мене или след мене?
— Пред вас са пели бунтовническа песен, бей ефендим; Кириак ефенди няма да лъже.
Беят го погледна строго. Самолюбието му се докачи.
— Какво ми брътвиш, Шериф ага? Кириак ли беше там или аз? Не слушах ли аз с моите уши? Дамянчо чорбаджи дума по дума не преведе ли ми песента? Аз приказвах снощи и с Марка чорбаджи, и той намерил гласа много хубав. Такива безобразия друг път не правете! — изгълча сърдито беят, па се обърна към Огнянова: — Консуле, прощавай за труда, грешка станало. Чакай, а как викаха оногова, окования?
— Голос.
— Да, Голос. Ти него да беше заръчал да го обесят, по-добре. Аз тъй бих направил. Ти не трябваше да слушаш женски ум. Ама хубаво беше пък, песента още по-хубава — каза беят, като ставаше тежко.
Огнянов го поздрави и излезе.
— Скоро ще чуеш и по-друга песен и нея ще я разбереш без помощта на бай Дамянча — шушнеше си той, като минуваше из портата.
Но той не виждаше как зловещо го гледаше в това време онбашият.
XVIII. В Ганковото кафене
Няколко деня след това произшествие Ганковото кафене отрано, както винаги, пълно с посетители, гърмеше и димеше. То беше сборният пункт и на стари, и на млади и там се разискваха общинските въпроси, и възточният, и всичката вътрешна и външна политика на Европа. Един малък парламент. Но засега представлението на Геновева беше на дневен ред и даваше най-много пиша на разговорите. То щеше впрочем да ги занимава още за дълго време и впечатлението от него щеше да бъде по-дълбоко. Много се спираха и върху бунтовната песен, която пораждаше най-живи препирни. Сега, при хладнокръвно размишление, мнозина осъждаха Огнянова, комуто остана вече името „граф“, както се случва въобще с всички любители актьори, които са силно импресионирали зрителите; също и господин Фратю остана „Голос“. Даже тая заран той, учуден, срещна намръщения поглед на някои почтени старци, които не можеха да му простят поведението с Геновева. Една бабичка го спря на пътя и му каза:
— А бре, баби, защо направи така? Не беше ли те грехота от бога?
Но влизането на чорбаджи Мича Бейзадето в кафенето премести днес разговора пак в безграничната област на политиката.
Чорбаджи Мичо Бейзадето беше стар, нисък и чернолик човечец, облечен в шалвари и сукнена салтамарка. Както своите връстници, той беше малообразован и с ограничено развитие, но животът и многото изпитания го бяха направили опитен и разсъдлив. Черните му живи и подвижни очи блещяха умно на сухото му лице, набраздено с дълбоки бръчки. Една странност, която го направи пословичен между съгражданите му, беше крайното му пристрастие към политиката н непоколебимото му убеждение в скорото падане на Турция. Естествено, той беше русолюбец до nec plus ultra, до фанатизъм, до смешност. Всички помнят как той се разсърди на един изпит, когато един ученик каза, че Русия била победена на Севастопол.
— Грешка имаш, синко, Русия, не може да се победи; ти да си вземеш парите от даскала, който те е учил — каза му чорбаджи Мичо ядосан.
Но понеже учителят още там, с историята в ръце, доказа, че Русия била бита в Кримската война, Мичо се развика, че неговата история лъже, и понеже беше настоятел училищен, той не допусна да бъде условен учителят занапред.
Природно нервен и горещ човек, той се раздразнюваше изведнъж, колчем се осмеляха да противоречат на заветните му убеждения. Той тогава пламваше, крещеше и псуваше. Днес той беше весел и като сядаше още, каза с победоносен вид:
— Пак са яли бой нашите!
— Как? — извикаха радостно учудени няколко гласа.
— Любобратич и Божо Петрович изтрепали няколко хиляди турци — каза бай Мичо, който отпущаше по малко от новината, та да продължи удоволствието си.
— Браво, да са живи! — изкрещяха няколко гласа.
— И Подгорица взета — продължи бай Мичо.
Удивлението порасте до висока степен, като че е превзета не Подгорица, а Вена.
— Оръжие, доброволци, колкото щеш: идат из Аустрия!
— Истина??!
— И Босна гори пак. Сърбия мърда и готви войски. А мръдне ли Сърбия, то ще бутне и нас. Спукана му е работата на нашия.
— Взеха го дяволите!
— А Аустрия ще си наляга парцалите, защото Горчаков от Петербург ще й каже: „Стой! Колят ли се, бият ли се, то си е тяхна работа там.“ Спукана, спукана е.
Всички наостриха уши и слушаха с благодарение приятните новини, които даваше чорбаджи Мичо.