— Но, бай Мичо — забележи Недкович, — тия телеграми са взети от разни европейски вестници. Ще да има нещо истина.
— Лъжи, лъжи — турски лъжи, ковани в Цариград! Ти „Клио“ намери да четеш.
— И аз не вярвам — каза Хаджи Смион; — вестникарите лъжат като цигани. Аз в Молдовата помня, имаше един вестник, каквото кажеше — все лъжа.
— Уйдурмасиони.
— А бе аз нали ви казвам? Турските известия наопаки трябва да ги разбираш: ако пишат, че са паднали сто херцеговци, наздраво знай, че са сто зелени, ако кажеш хилядо, не ще да сгрешиш.
Думите на бай Мича поуспокоиха духовете. Те бяха убедителни, защото отговаряха на тайното желание на всекиго. Известията трябваше да бъдат неверни, защото бяха лоши. И вестникът не беше за вярване. Но когато същият вестник съобщаваше за успехите на Любобратича, никому не скимна да подложи на съмнение достоверността им. При все това днешните новини разстроиха духа на гостите в Ганковото кафене. Понататъшните разговори завехнаха, всекиму тежеше нещо на душата. На самия бай Мича беше неловко. Той беше сърдит на себе си, на вестника и на всичкия свят, задето не намери потвърждение новината от „Клио“. Затова той кипна, когато Петраки Шийков каза иронически, сред общата тишина:
— Каквото се види, бай Мичо, твоята херцеговска искра ще си остане само искра, и после нищо. Ти мене слушай — Турция ще си остане жива и здрава и тая година, и догодина, и подир сто години, а ние ще се лъжем с твоите пророчества, додето умрем.
— Шийка! — извика Мичо разярен. — Твойта куфалница не достига дотам, ти да си мълчиш! На такива говеда като тебе с даул да им блъскат, няма да разумеят нищо.
Избухна караница, но появата на Стефчова тури край и ней, и на опасните разговори за падането на Турция.
XIX. Отзиви
Тишината пак се въдвори. Стефчовото присъствие стесняваше гостите. Той седна, здрависа неколцина и хвана да слуша с тържествующ вид. Той мислеше, че прекъснатият разговор се касаеше до сатирите против Огнянова и Соколова, които бяха пръснати в множество тая нощ. Но никой не отвори дума за тях, било че не знаеха, било че ги презряха.
Бай Мичо си излезе сърдит. Подир него неколцина още оставиха кафенето. В това време влязоха нови двама. Те бяха Огнянов н Соколов. Току що седнаха, Хаджи Смион се обърна към първия:
— Графе, няма ли да дадеш по Коледа пак някоя комедия?
— Геновева не беше комедия, а трагедия — забеляза господин Фратю; — комедия се нарича, когато е смешно представлението, а трагедия — когато има трагически сцени и жалост. Онова, дето играхме, беше трагедия, моята роля беше трагическа роля. — обясни многознайно господин Фратю.
— Зная, зная, аз колко такива съм ги виждал в Букурещ! Ех, ама как хубаво направи лудият! Да ти не са уроки, Фратю. Аз рекох: същи луд много ти помогна косата — похвали го Хаджи Смион.
Иванчо Йотата, който току що влезе, взе участие в разговора.
— Кое, за театрото ли? — обади се той. — Аз виждах по-оная година театро и в К., когато играха, какво беше? Не помня, хъ, „Иван Хайдутинът“.
— „Иванку убиецът“ — поправи го господин Фратю.
— Така. Убиецът, ама нашето по-великодушно излезе. Наша Лала цяла нощ е бълнувала. Викаше „Голосе! Голосе!“ крамолически и трепереше от страх велик.
Господин Фратю погледна големливо, погъделичкан от тая похвала.
— Да, да, и аз затова казвам на графа да ни даде пак комедия. Вярвай бога, ще направи много добре. Само песента да е друга — каза Хаджи Смион, като хвана да, тършува из всичките си джебове, понеже направи едно косвено порицание.
— „Геновева“ не е комедия, а трагедия — забележи пак строго господин Фратю.
— Да, да, трагедия, с една реч — театър.
— Ба, комедия беше, тя произвеждаше смях — отзова се из къта си Стефчов и се усмихна ехидно.
Огнянов прекъсна думата си със Соколова и каза:
— Страх ме е, бай Хаджи, че може пак де ме засрамят.
Стефчов не вдигна очи от вестника, който бе взел.
— Кой ще те засрами тебе, никой не може да те засрами! — избърбора дядо Нистор. — Ти пак да ни повториш Геновева, децата за нея все приказват. Тогава наша Пенка беше трескава, та не дойде. Сега като рекла: „Тате, искам Геновева — Геновева искам.“
— Добро, дядо Нисторе, ама аз треперя от свирка — продума Огнянов, като устрели с поглед Стефчова.
— Особено когато е взета от гюбрето — допълни язвително Соколов.
Стефчов се изчерви от задушен гняв, но продължи да гледа във вестника. Той се чувствуваше неловко под пронизителния поглед на Огнянова, комуто беше вземал страха. И действително, очите на Огнянова сега пламтяха страшно.