— И аз на твоята дума отгоре, дядо Нисторе — обади се Чоно Дойчинов: — искам Геновевица. Само Голоса Кириак да го вземе, че му е подадено; Фратю е фарфара, но божи човек: нафиле го псуваха хората.
От тоя простодушен и пълен с отрова комплимент Стефчов се изчерви до ушите. В същото време похвалата докачи господин Фратя.
Огнянов и Соколов неволно се усмихнаха. Това направи и Хаджи Смион, без да знае защо.
Стефчов дигна очи и погледна раздражено на Огнянова и Соколова. Той каза хладнокръвно уж, но гласът му трепереше от яд:
— Да, аз се надявам, че бай Огнянов, от Лозенград, ще ни даде скоро и една трагедия. Може да бъде уверен, че никой няма да се смее — най-малко той.
Стефчов натърти на думата Лозенград (отдето Огнянов беше явил, че е родом). Огнянов забележи това и лицето му се поизмени. Но той отговори твърдо:
— Щом има такива изкусни машинисти зад пердето, искам да кажа, шпиони, като Стефчова, не е чудно да стане и трагедия.
И той го погледна презрително. Сега Соколов подръпна другаря си за ръкава:
— Остави го, да не развонява повече — пошъпна той.
— Аз не мога да търпя подлеците! — избъбра високо Огнянов, доста високо, за да го чуе Стефчов.
В това време Бойчо съпикаса Мунча, че стои при вратата на кафенето, която беше отворена. Той забележи, че Мунчо беше вперил в него очи, като клатеше глава и му се усмихваше приятелски. Изражението на идиота беше тъй добро, тъй кротко, тъй щастливо! Бойчо и друг път бе забележил, че Мунчо го гледаше така внимателно и любовно, но не можеше да отгадае причината на тая привързаност. Когато им се срещнаха погледите, Мунчовата физиономия се озари от една още по блажена усмивка, очите му блеснаха от непонятен и безсмислен възторг. Той надникна по-навътре, все вторачен в Огнянова, и като се хилеше с всичките мишци на лицето си, извика протегнато:
— Русианн!…
И като тури пръста на гърлото, хвана да го тегли назад напред, за да изобрази клане.
Всички присъствуващи го гледаха смаяни.
Смаян стоеше и Огнянов. Сега не беше пръв път, дето Мунчо му правеше такива знакове.
— Графе, какво ти каза Мунчо? — попитаха го неколцина.
— Не зная — отговори Огнянов усмихнат; — обича ме много.
Мунчо, види се, разбра недоумението им и за да им обясни по добре защо е възхитен от Огнянова, изгледа всичките тържествено тъпо, показа с пръст Огнянова и извика още по-високо:
— Русианн!…
И като махна с ръка на север, той още по-енергически хвана да си коли гърлото с показателния пръст. Това повторение неволно смути Огнянова. Хрумна му на ум, че Мунчо, по някаква фаталност, трябва да е видял или помирисал приключението в дядовата Стоянова воденица. Той с трепет погледна Стефчова, но се успокои, като забележи, че Стефчов бе се обърнал и си шепнеше с едного, без да обръща внимание на Мунча.
В същия миг Стефчов стана, отстрани Мунча от вратата и излезе, като хвърли на Огнянова злобен и мъстителен поглед.
Стефчов кипеше от злоба. Той бе понесъл толкова удари на самолюбието си от Огнянова и не беше имал ни един случай още да си отмъсти. Той искаше да отмъсти, но прикрито, защото явната борба с Бойча го плашеше. Бунтовната песен в театрото му даде едно оръжие против него, но както видяхме, и в тоя случай косата му удари о камък. Беят не допусна, че Огнянов е запял бунтовна песен пред него, и не повярва на Стефчова. Той не намери за благоразумно да настоява в тоя случай; в замяна на това той откри друго нещо: преди три дни в К. той случайно узна от един лозенградчанин, че в града нямало никакъв Бойчо, ни Огняновци. Това беше един проблясък за Стефчова, който трябваше да го поведе към нови открития. Навярно, зад Бойча Огнянов се скриваше друго лице, и не току тъй, без причина. Той се водеше с доктора Соколова, познат от време като размирен дух. Навярно, тия двама хора нещо ги съединяваше, но какво именно? Разумява се, нечиста работа. От едно съображение на друго, Стефчов инстинктивно почувствува, че Огнянов не е чужд на тайнственото приключение в Петканчовата улица, което и сега остаяше за него една мистификация. И именно по него време и Огнянов се яви в града и се започна по-силно мърдане на духовете, на което той остана чужд. Кириак се реши да проникне в мрачината на това дело и се залови за тая работа с всичкото упорство и страстност, които е способна да предаде омразата на една зла и завистлива душа. Нови зловещи обстоятелства дойдоха Стефчову на помощ в подземната му борба с Огнянова.
XX. Безпокойства
Бурни облаци се явиха прочее над Огняновата глава. Но той почти нищо не подозираше. Шестмесечното му безбедно стояне в Бяла черква беше усилило самоувереността му до безгрижност. Силно погълнат от залисии съвсем от друго естество, нему малко време му остаяше да мисли за тая дреболия — личната безопасност. От всички чувства страхът беше най-малко развит у него. Притурете при това и чувствата му към Рада — светлоцветната призма, през която гледаше света.