Двамата приятели повървяха мрачно.
Огнянов се спря с решителен вид.
— Искаш ли да ида да му кажа да си наляга парцалите и да му ударя плесница всред кафенето?
— Той ще я преглътне, както и другите. Той е човек безочлив. Па това няма да помогне.
— Ще го опозоря поне.
— Пред Юрдана Диамандиев плесница не опозорява.
— Пред момичето, то ще чуе!
— Лалка я не питат, пък тя благоговее пред волята на баща си — отговори докторът меланхолически и подаде ръката си.
— Отиваш си? Е, довечера ще идем у поп Ставря?
— Не ми се ще, иди сам.
— Не, трябва да идем. Дадохме дума. Поп Ставри е неодялана глава, но честно сърце. Па и там можем да намислим нещо.
— Добре, ще те чакам у дома тогава.
И приятелите се разделиха.
Огнянов отиде в училището. В учителската стая намери само Мердевенджиева, дълбоко зачетен в една турска книга. Огнянов го не поздрави. Той усещаше, още отначало, някакво противно чувство при вида на тоя момък, под една ръка с псалтикията, под друга с „иншата“, два атестата съмнителни за развитието на мозъка. Писмото му до Рада пък превърна това неразположение в отвращение към псалта, което порасте при виждането неговото лакействуване пред Стефчова. Огнянов се разхождаше живо из стаята, като пухаше големи облаци дим от цигарето си, занят от разговора си с доктора, без да обръща внимание на апатичното и заспало лице на псалта, наведено над книгата. Внезапно зърна на масата новия брой от в. „Дунав“, едничкия лист, който се приемаше в града, от Мердевенджиева, за турските му стълпове. Той хвърли разсеян поглед на българските и когато щеше да го захвърли, вниманието му се спря на едно заглавие с едри букви. Той прочете, попарен, следующето:
„Избягване на заточеник из Диарбекирската крепост: Иван Краличът, от Видин, Дунавска област, на 28 години, висок ръст, черни очи, къдрава коса, мургав цвят на лицето, за участие в смутовете на 1868 г. осъден на вечно заточение в Диарбекирската твърдина и избягнал от нея през марта, настоящата година, влязъл пак в държавата на Негово Императорско Величество, дири се от властите, на които са дадени нужните указания за това. Верните царски поданици се задължават прочее, под страх на строго наказание за преслушание, да обаждат или предават казания избягнал престъпник, щом го познаят, на законната власт, за да възприеме достойното си наказание, според справедливите императорски закони.“
При всичката сила на волята си Огнянов не можа да се удържи спокоен при тоя чужди човек: лицето му се измени, устните му пребледняха. Изненадата беше много неочаквана. Той хвърли бърз поглед към Мердевенджиева. Псалтът, все в прежното неподвижно положение, стоеше над книгата. Вероятно, той нищо на забележи от вълненията на Огнянова, а надали е обърнал внимание и на членчето, само по себе си безинтересно. При тия успокоителни предположения Огнянову се възвърна малко хладнокръвието. Първата му мисъл беше да унищожи тоя опасен протогер.
Той пресили отвращението си против псалта и се унизи да заговори с него.
— Бай Мердевенджиев — каза той спокойно, — чели ли сте вестника? Остави ми го, да го прегледам у себе си. Хрониката му е много любопитна.
— Не съм, но вземете го — отговори псалтът лениво и продължи пак четмото си.
Огнянов излезе със зловещия „Дунав“, единственият брой, който се приемаше в Бяла черква.
XXI. Козните
Кириак Стефчов и днес, в кафенето, остави бойното поле, но с намерение да се повърне и да се хвърли по-върло на противника си.
Страшната му омраза против тоя човек, подхранена и от случаите, заглуши в душата му малкото честни чувства, задавени в бурена на низките инстинкти.
Днес, в кафенето, първи път му хрумна жестоката мисъл да погуби неприятеля си чрез едно предателство. А той имаше данни и средства за него. Малките интрижки и клевети, които сееше за него, не помагаха; напротив, Огнянов ги разбиваше победоносно и растеше още в очите на света. В това го убеди особено застъпничеството на публиката при представлението на Геновева. Да беше Михалаки Алафрангата, той би извършил предателството със спокойна съвест, че прави добро нещо. Но Кириак, при всичката поквареност на душата си, чувствуваше още гнусотата на това дело, само че нямаше сила да се въздържи от него. Бясната жажда за отмъщение го гореше. Той реши да го извърши, без да излазя наяве.
— Да, тоя вагабонтин не го викат Огнянов, нито е от Лозенград, първо; второ, той е бил гоненият в Петканчовата улица, а не други, и бунтовните книжа са били негови. Доктор Соколов наистина е бил оня час у ханъмката. Хаджи Ровоама има право. Мене ми загатна такова нещо и наш Филю — пандуринът. Тя е спотаила и книжата… Как? — Не зная. Трето… но него подир малко ще узнаем. И то е най страшното — то ще го прати не вече на Диарбекир, а на въжето… Аз ще съсипя тоя нехранимайко!