Колчо изреди докрай калугериците, като им прикачваше противоположни епитети на техните истински качества.
Дружината се смееше гръмогласно.
— Хайде, хайде, сядайте на софрата! Какво им се насмивате на божите жени? — скара се шеговито попадията.
Насядаха всички около презръчника.
Дядо поп благослови вечерята и гостите взеха да отдават подобаващата й чест, с изключение на Соколова, когото ядеше отвътре. Пред дяда попа стоеше исполинско стъкло с кехлибарено вино, за да разлива благодат наляво и надясно.
— „Вино веселит сердце человека и тело укрепляет!“ — казваше той, като доливаше чашите. — Графе, пий! Николчо, тегли почтено! Кандов, жули, ти си руски човек! Докторе, дръпни по издебело, това не е цяр, а дар божий. Колчо, цукни, цукни, чадо мое, после ще ни изпееш влашката „Лино, Лино, вай де мине“.
С такава оригинална команда развеселеният дядо поп утоляваше и възбуждаше жаждата на гостите и чашите се кръстосваха, пресрещаха, чукаха и играеха кадрил.
Подир вечерята й разговорите бяха въодушевени и разнообразни. Говори се, естествено, за „Геновева“ и Стефчовата „свирка“, с която дядо поп се отнесе безцеремонно. Огнянов изкусно пренесе разговора на по-незлобна почва, например, тазгодишния спор на виното. Дядо поп се намери в стихията си, като риба в морето, и изреди по-тънко качествата на вината от всичките лозя. Виното от пиклиндолските той намираше шампания над шампаниите.
— То грее като слънце, свети като злато, жълтее се като кехлибар, реже като бръснач. От такова вино пророк Давид се подмладил. Десет капки от него правят человека философ, петдесет — цар, сто драма — светец! — разправяше възторжено поп Ставри, щото да потекат лигите и на един левантски постник. Той пухна с устата си от задоволство и свещта угасна.
— Дайте, запалете — каза той.
— Дядо попе, у тебе има три работи — каза Колчо: — свещеник, свещник и свещ, ама аз ни едно не видя, право да си кажа.
— А у тебе какво има, чадо? — попита попът, който не разбра тънката ирония.
— И у мене има три работи: Колчо, Голчо и Кьорчо! Дружината се изсмя на тия остроумни шеги. Скоро разговорът стана общ. Ненадейно на улицата се чу следующата весела песен. Вероятно някой гласовит хлапак я пееше:
Песента отмина и заглъхна в по-нататъшните улици. Но тя докара думата за Милка Тодоричина, близка попова съседка. Милка беше хубавичко, но развалено момиче, за което много истории се носеха из градеца, и славата му растеше всеки ден, за разтуха на хлевоустите бъбрици. Скоро изкараха и песен на Милка. Махалените се чумереха. Тям не беше драга тая съблазън в съседството: лош пример молепсва. Съветваха баща й и майка й да я венчеят за Рачка Лилов, бакърджийчето, което лудеело за нея. Но неговият баща и майка не скланяха. Кой си даваше чедото за такава изгора?
— Ами пък Лило Бакърджият защо пък не дава да му се спомене? — казваше баба попадия. — Че той за кого иска да жени своя граплю, Рача? За чорбаджийска дъщеря ли или за боярска? Милка — момиче младо, хубаво. Ех, грешило, бъркало от глупост, с тоя ум не ще остане я! Умът дохажда понататък. Па като се обичат, нека се вземат. С обич и сговор да си живуват, както господ дал. Ами тъй по-хубаво ли е?
— А бе то момичето глупак, ама и него го не оставят на мира от изкушения лукавих — подзе дядо поп; — отде да си е чапкънин, за него наднича, де да си е песен, за него приказва. Какво ще правиш? Хората от едно правят сто, от мравката аслан! И ето сега Милка Тодоричина прочута! Аз казвах на баща й да хване тоя мечи син, Рачка, кога дойде при момичето, па надве-натри да ги обулчи и — свършена работа: булото туря перде на всичко.
— Нали думаха по напред, че чорбаджи Стефчова син щял да взима Милка? — попита една гостенка. — Тогава момичето беше още на честта си.
— То за колко души пущаха досега! Излезе само лошо име на девойката — обърна се една друга.
— Та знайте ли? Стефчов Кириак ще се годява за Лалка Юрданова? — обади се третя.
Тия думи промушиха с остър шиш доктора.
— То се знае, на Стефчова окото бяга на голямо. — забележи попът.
— А Милка благодарна ли е от Рача? — попита Огнянов, за да отклони разговора.
— Нали ви казвам? Ходи скришом у момичето, вика се — искат се. Не трябва маяне: да им метнат едно було, та да патаса светът. Боже, Исусе Христе, прости… сгрешихме се с мирски соблазни… А утре е Свети Андрей. Ганчо, налей по едно от долноречното, че ни пресъхнаха гърлата. Анке, Михалчо, хай вървете си, татовата, легнете. Вие сте малки деца.