— Какъв е тоя зорбаджилък, джанъм! — викаше той и пак се спущаше към вратата.
— Бай Лило, стой мирен — извика му един съсед, — нали видиш каква е работата?
— Момчето ми! — пищеше Лиловица. — Аз си не давам сина за такава кисца и вонта!… И тя се хвърляше като усорлица въз ония, които й пречеха.
— Булка Лиловице — извика един груб глас, — кисца и вонта! Какво прави Рачко при нея? Тука ще го направим, както е обичаят.
— Какво ще го правите? Ще го бесите ли? Някого убил ли е? — И тя се пак хвърляше разчорлавена и обезумяла към вратата.
— Ще ги венчеем, както му е приликата.
— Аз я не ща тая вещица!
— Син ти я ще — него ще венчеем.
Отчаяната майка не знаеше какво да прави. Тя усещаше, че тоя общи съд е по-силен от нея.
Тя се развайка:
— Изгориха детето ми! Покоси се животът ми!… Чума да я разкъса тая разбесняла кучка, дето помами сина ми!
Глъчката растеше заедно с наваляка. Сред размесения шум раздаваха се някои гласове по-ясно, но всичките в един дух:
— Венчило, венчило! Па всяко чудо за три дни — викаше един.
— Вържи попа, да е мирно селото — обади се друг махаленец.
— Каквото дирил, намерил — казваше трети.
— Чакай да видим, тя да го не е викала?
— А бе момчето я искаше бе!
— Като е така, защо шамата?
— Чакат от конака да дойде човек, та да отворят.
— Ето онбашият дойде — извикаха.
Шериф ага с двамата пандури разтика тълпата.
— Сега тук да ги венчеем — изрева някой си.
— Не, по-напред на хамама ще ги водим с тъпани, да станат къпани — отзова се Ганчо Паякът.
— Не ще много труд, джанъм; тука да ги обулчим криво-ляво, па да ни почерпят по едно вино — каза Нистор Фръкалцето.
— Повикаха ли попа? — питаше Генчо Стоянов.
— Тук е! — обади се дядо поп Ставри и се провря с гостите си напред. — Не се грижете, дядо ви поп знае християнския закон. Ганчо, иди ми донес патрахиля и требника.
В това време вратата се отключиха.
— Излезте! — извика онбашият.
— Милке, Рачко! Излазяйте — извикаха и други.
Тълпата се притискаше около онбашият. Всички се напинаха да видят момчето и момичето, като че ги не бяха виждали друг път. Фенерите се издигаха над главите и освещаваха добре отворената врата. Показа се най-напред Милка. Очите й гледаха надолу от срам. Тя беше зашеметена и нито отговаряше на майка си, която й гълчеше нещо неразбрано. Само веднъж тя вдигна очи и погледна удивлено и уплашено. Милка беше сега още по-хубавичка и привлече на своя страна симпатиите на сърдитите съседи. Младостта и хубостта обезоръжиха веднага озлоблението на тълпата. По много лица се четеше прошка.
— Булче и половина ще бъде! — каза един.
— То добро стана, холам, както стана. Нека да бъдат честити! — каза Нистор Фръкалцето.
Поп Ставри стоеше отпреж с гостите, от които някои не познаваха момчето.
— Рачко, излез и ти! — извика дядо поп, като назърташе из вратата в тъмната стая.
— Не се срамувай, байовата, излез — казваше друг; — то вече всичко ще простим и дядо поп ще ви благослови на веки веков.
Кандов се обърна към другарите си.
— Трудно положение — каза той ниско. — В такива минути човек остарява с десет години.
— Оригинален народен обичай — продума Недкович; — по-оная неделя пак тъй венчаха едни любовници.
— Той мирише малко на насилие, тоя обичай — забележи Огнянов.
Момъкът не излазяше.
— Нали е вътре? Защо не излазя? — попита попът Милка.
Тя клюмна утвърдително и погледна зачудено към стаята.
Онбашият го хвана нетърпение:
— Излез бе!
И други гласове извикаха Рачка. Навалицата се притискаше напреж. Любопитството беше също така трескаво, както в театъра, кога зрителите очакват дигането на завесата. Тук завесата беше вече дигната — очакваха само героя. Но той се не явяваше.
Тогава онбашият влезна и тълпата нахлу по него. В ъгъла стоеше момъкът, неподвижен.
Но той не беше Рачко Бакърджийчето.
Стефчов стоеше там.
Всички останаха втрещени на местата си. Онбашият се отдръпна назад. Той не вярваше очите си. Не вярваха очите си и другите. Поп Ставри изпусна патрахиля; другарите му се гледаха изумени. Соколов впери злобен, тържествующ поглед в противника си; злорада усмивка оживи лицето му. Той гълташе с наслада зрелището на тоя съкрушителен позор. Стефчов, смазан под толкова погледи, засрамен, изгубен, унищожен, не приличаше на себе си. Той се озърташе плахо, плахо. „Стефчов, Стефчов, Стефчов!“ — разнесе шопот името му нататък. Той се озърна пак, като че диреше да се потули някъде или да потъне в земята.