Выбрать главу

Как се намери той там? — По един фатален начин.

Тая вечер, като се раздели с Михалакя, той продължи пътя си към конака. Кога дойде до портата му, гой се спря смутен. Колкото и да беше тъмна и ожесточена душата му, българското чувство се пробуди там и изпротестира. Той се уплаши от постъпката си и я отложи за утре, за да я извърши при по голяма смелост. Тогава отмина конака и се упъти към един свой роднина на края, но го не намери и тръгна назад из улицата. Тогава именно той срещна в тъмнината доктора и Огнянова, които инстинктивно позна — гузен негонен бяга — и в безумен страх фукна назад. Кога мннуваше край Милкината порта, той несъзнателно я бутна, за да дири убежище, и се сгуши в гъстия бурен на двора. Там постоя доста време, никакъв шум от улицата не чу. Една женска фигура мина през двора и се покачи по стълбата. Стефчов по хода позна Милка. Той пръв беше подлъгал Милка и след няколко време зарязал. От едно падане тя отиде на друго и тъй се подлъзна по урвата, която я влечеше неудържимо в пропастта. Но днес, в предвечерието на годежа си, той си спомни с безпокойство, че има у Милка няколко писъмца, с които тя можеше да му напакости, при известието за годявката му. Някой негов враг можеше лесно да насъска раздразненото момиче. Той, прочее, реши да изтегли тия пакостни книжа, ако се може, тая вечер. Той дебнешком отиде до вратата й и влезе при някогашната си любовница.

Всички тия движения на Стефчова се наблюдаваха в това време от Милкиния баща — той й беше втор баща, — той извардяше там дохаждането на Рачка, за да постъпи с него по съвета на съседите. В тъмнината, прочее, той взе Стефчова за Бакърджийчето и го заключи при Милка. После се затече, та повика близките съседи, а тях последва цялата махала.

……………………

Онбашият съобрази тозчас.

— Вървете си, чорбаджилар, аз ще изпитам челебият на конака! — извика той сурово на тълпата и хвана Стефчова за ръка.

— Няма, няма на конака! Тук да се свърши всичкото — викаше някой отзад, който не беше разбрал, че Стефчов е хванат вместо Рачка.

— Стефчов бе! — казаха някои.

— Стефчов! Как?

Шумотевицата растеше.

— Че като е чорбаджийски син, какво? — викаше някой си. — И с него тъй, както и с Рачка — рога няма я?

— Все едно, да ги венчеем! — викаше друг.

— Ами той не е за това момиче — обади се един покровителски глас.

— А какво прави при него среднощ? Или чорбаджиите могат да се гаврят с чуждата чест, а само за сиромасите е законът?

Обадиха се още няколко гласове благоприятни за Стефчова.

— На хамама, на хамама! — отзова се Ганчо Паякът. Огнянов каза ниско на онбашият:

— Шериф ага, отведи по скоро негова милост; толкова свят гледа, тежко нещо е.

Той забрави врага си и виждаше само жертва, смазана под позора. Той не можеше да пренесе това зрелище на човешко унижение.

Онбашият изгледа подозрително Огнянова.

— Остави бе, що ти трябва! Нека се черви! — дръпна го мъстителният Соколов.

Стефчов чак сега видя двамата си гонители. Хрумна му, че те се творците на опозоряването му; той съгледа усмивката им. Адски гняв кипна в душата му и погледът, който им хвърли, би ги уплашил, ако би го забележили.

Онбашият поведе Стефчова.

— Отстранете се — извика той, — това не е ваша работа. Вие дирехте Бакърджийчето тука. Върви, челеби!

Тълпата им отвори път.

— Как стана тая работа? — попита го ниско и с участие Шерифът.

— Огнянов и Соколов ме предадоха — пришушна Стефчов.

Навалицата се повлече след тях.

— Тук го дайте, ефендим, това момиче остая на пътя, една смърт му остая! — викаше Иван Селямсъзът, който току-що бе дошъл.

Присъствуващите роптаеха високо, но протестът им против това отвеждане дотам се простираше.

— Що мълчите бе? Обадете се бе, хора! — викаше Селямсъзът с гръмоподобния си глас. — Или чорбаджи Стефчовият син ви е турил слива в устата!

Селямсъзът отдавна мразеше Стефчова. Но гласът му не извикваше друг отзив.

В това време други се трупаха при стълбите. Там заливаха Милка, примряла.

Нещастното момиче не можа да издържи по-дълго време тия съкрушаещи вълнения, които го сломиха завинаги.

Народът се разотиде недоволен.

XXIV. Две провидения

Сутринта беше празник. Игумен Натанаил държеше страна в манастирската черква, при аналоя, и допяваше тропара си. Някой го дръпна.