Докторът знаеше, че тая заран Огнянов щеше да бъде в девическото училище, което беше днес празно и дето беше назначил среща на един писмоносец от П…ский комитет. В няколко скока той се озова в черковния двор, без да го зърне полицейски човек, и се покачи по стълбата в девическото училище, дето живееше Рада. Той се втурна в стаята й като ураган. Неочакваното появление на Соколова, и по такъв начин, я порази.
— Дохожда ли Бойчо тука? — попита той запъхтян, без да я поздрави.
— Сега излезе — отговори Рада. — Що си побледнял?
— Де отиде?
— В черквата. Какво има?
— В черква? — извика Соколов, без да й даде обяснения, и отвори вратата да излезе. Но се оттегли назад поразен. Той видя сега, че онбашият туряше стража на черковните изходи.
— Какво ти е, докторе? — извика бедната учителка, като предчувствуваше беда.
Соколов й посочи през прозореца заптиетата.
— Виж, пазят Бойча. Той е предаден, Радо! Дирят и мене. Ах, нещастие, нещастие! — казваше той, като си хвана главата с ръце.
Рада се отпусна безсилна на миндера. Кръглото й лице, пребледняло от страх, стана още по-бяло. То приличаше на мраморно.
Соколов се пулеше на прозореца. Той вече не можеше да се покаже пред заптиетата и търсеше с поглед някой верен човек, комуто да поръча да обади Огнянову опасността, а умът му в същото време измеряше всичката й грозна величина.
Ненадейно той видя господин Фратя, че минуваше под прозореца, за да влезе в черква.
— Фрате, Фрате — извика му той ниско, — приближи!
Господин Фратю се спря близко.
— Фрате, ти отиваш в мъжката черква, нали?
— Там, както всякога — отговори господин Фратю.
— Моля те, кажи на Бойча, той е там, че заптиета го пазят при вратата, та да вземе мерки.
Господин Фратю хвърли безпокоен поглед към черквата и видя, действително, че трите й изхода заптиета вардеха. По дребното му лице се изписа страх.
— Ще кажеш ли? — питаше нетърпеливо докторът.
— Аз? Добре, ще му кажа — отговори с видимо колебание благоразумният Фратю… После прибави подозрително: — Ами ти що не идеш, докторе?
— Дирят и мене — пошепна докторът.
Фратювото лице се промени още повече. Той прибърза да се отмахне от тоя опасен събеседник и тръгна напред.
— Фрате, по-скоро — чуваш? — повтори за последен път Соколов.
Господин Фратю му кимна съгласително с глава, повървя още малко, па се отби и влезе в калугерския метох.
Докторът видя това и си скубеше косата от отчаяние. Той не мислеше за себе си, той се мъчеше за приятеля си; той виждаше, че и да му обадят сега — сега късно е и само по едно чудо би могъл да се изтърве от ноктите на властта. Но само тази искрица от надежда остаяше — а то беше надежда.
Действително, предателство имаше. Още нощес Стефчов, доведен в конака, разказа на бея всичките си открития и подозрения за личността на Огнянова. В същия час един страшен проблясък озари ума му. Той спомни случая с Емексизовата хрътка, който преди време онбашият беше му разказал. Ни той, ни онбашият тогава не се досетиха да вникнат по-дълбоко в смисъла на тая страшна ярост на хрътката против Огнянова, както и ровенето й при воденицата. Какво е ровило там псето? Що се е хвърляло въз Огнянова?
Дали в това се не крие тайната за изчезването на двамата турци? А то се бе случило в същото онова време, когато и Огнянов се беше появил в града. Непременно Огнянов има пръст тук. Стефчовият злобен ум съобрази всичко това със светкавична бързина и грозното подозрение се измъти от всичко това с неотразима сила и нагледност.
Стефчов съветва веднага да копаят при Стояновата воденица. Беят си прехапа устните и се разпореди тозчас. Той реши рано сутринта да арестува Огнянова, за да не би тая нощ да му избегне някак или да направи жертви… Прочее, тая заран двата трупа на ловците бяха изровени и гибелта на Огнянова решена. Той сега беше като звяр загащен. Онбашият предпочете да го варди на вратите, а не да го хване в черквата. Това щеше да дигне неприятна тревога с народа и да предизвика Огнянова на отчаяна самозащита. Изненадата беше по-добро Когато Соколов се съкрушаваше на една страна, а Рада примираше на друга, чуха се ненадейно тежки стъпки извън по стълбите. Докторът се сепна и се ослуша. Стъпките бавно приближаваха с тумтене от тояга и се спряха пред вратата. И, на един черковен глас, запя се известният Колчов гропар:
— Благослови, господи, праведници твои: светата Серафима и кротка Херувима; черноока София и бяла Рипсимия; дебелата Ирина и суха Магдалина; госпожа Ровоама, дано я вътре няма.
— Колчо! — каза докторът и отвори вратата. И слепецът влезе свободно: той беше навсякъде свой.